– Ама че побойница! – извика единият от мъжете, докато се опитваше да ме хване по-здраво за глезена.
– Много тежък случай – каза доктор Кристи. – Погледна ме в лицето. – Гърчът започна да преминава, най-после. – Повиши глас. – Не се страхувайте, мисис Ривърс! Ние знаем всичко за вас. Ние сме ваши приятели. Докарахме ви тук, за да ви помогнем да се почувствате по-добре.
Опитах се да говоря. "Помощ! Помощ!" – опитах се да извикам. Лъжицата обаче ме караше да крякам като птица. Караше ме също така да се лигавя; от устата ми изхвърча слюнка и уцели доктор Кристи по бузата. Той може би си помисли, че съм я изплюла. Във всеки случай бързо се отдръпна назад и лицето му стана строго. Извади носната си кърпа.
– Добре – каза на мъжете и на сестрата, докато си бършеше бузата. – Достатъчно. Можете да я отведете.
Пренесоха ме по един коридор през няколко врати и една стая, а после до някаква площадка, до друг коридор и до друга стая... опитах се да запомня пътя, но тъй като ме бяха обърнали по гръб, виждах само безкрайно много сиви тавани и стени. След около минута разбрах, че са ме вкарали много навътре в къщата и че съм се изгубила. Не можех да извикам. Сестрата продължаваше да държи ръката си върху гърлото ми, а лъжицата все още беше в устата ми. Когато стигнахме до едно стълбище, ме свалиха по него, казвайки: "Към вас, мистър Бейтс" и "Внимавайте на завоя, много е остър", сякаш вече не бях торба с перушина, а куфар или пиано. Нито веднъж не ме погледнаха в лицето. Най-накрая единият от мъжете започна да си подсвирква някаква мелодия и да почуква в такт с нея с върховете на пръстите си по крака ми.
После стигнахме до една друга стая, чийто таван беше в по-светъл оттенък на сивото, където мъжете спряха.
– Сега внимателно – казаха.
Сложиха краката ми на пода. Жената свали ръката си от врата ми и ме блъсна. Блъсна ме леко, но тъй като толкова много ме бяха дърпали и друсали, усетих, че залитам, и паднах. Опрях се на ръцете си. Отворих уста и лъжицата падна. Единият от мъжете бързо посегна да я хване. Изтърси слюнката от нея.
– Моля ви – изрекох.
– Вече казваш "моля" – отвърна жената. После се обърна към мъжете. – Фрасна ме с главата си на стълбите. Погледнете. Посиняло ли е?
– Надявам се да посинее.
– Малък дявол! – извика тя и доближи крака си до мен.
– Да не би доктор Кристи да те доведе тук, за да ни насиниш всичките? А, драга госпожо? Мисис Как се казваш? Мисис Уотърс или мисис Ривърс[33]? Затова ли те доведе?
– Моля ви – повторих. – Аз не съм мисис Ривърс.
– Не била мисис Ривърс? Чухте ли, мистър Бейтс? И аз не съм сестра Спилър, смея да твърдя. И мистър Хеджис не е мистър Хеджис. Най-вероятно.
Приближи се до мен, хвана ме за кръста, повдигна ме и ме изтърва. Не знам дали ме хвърли, но във всеки случай ме повдигна високо и ме пусна да падна и тъй като бях силно замаяна и много слаба, паднах лошо.
– Това е, задето ме фрасна по лицето – каза. – Бъди благодарна, че не сме на стълбището или на покрива. Когато отново ме фраснеш, кой знае, може и да сме. – Оправи си престилката, наведе се и ме хвана за яката. – А сега да свалим тази рокля. Можеш да се въсиш колкото си искаш. Няма да ме трогнеш. Какви малки кукички! А моята ръка е корава, а? Свикнала си с по-нежни ръце, така ли? Предполагам, че е така, като съдя по онова, което чух. – Засмя се. – Е, тук си нямаме прислужници. Имаме си мистър Хеджис и мистър Бейтс. – Те продължаваха да стоят на вратата и да ни наблюдават. – да ги извикам ли?
Предположих, че иска да ме съблече гола; по-скоро бих умряла, отколкото да го понеса. Паднах на колене и се изскубнах от нея.
– Можеш да извикаш, когото си искаш, грамадна кучко – отвърнах, задъхвайки се. – Няма да ти дам роклята си.
Лицето ѝ помръкна.
– Аз ли съм кучка? – каза. – Добре тогава!
Дръпна си назад ръката, сви пръсти в юмрук и ме удари.
Бях израснала в Бъроу, заобиколена от всякакви отявлени мошеници и крадци, но за майка имах мисис Съксби и никой не ме беше удрял. Зарът почти ме зашемети. Покрих си лицето с ръце и се свих на пода, но тя все пак ми свали роклята вероятно беше свикнала да съблича луди и му беше намерила цаката; после хвана корсета ми и смъкна и него. Махна ми жартиерите, обувките и чорапите, а накрая и фуркетите и застана до мен с още по-мрачно лице, потейки се.
– Готово! – каза и заоглежда фустата и ризата ми. – Панделките и връзките ти вече ги няма. Ако се задушиш, ние няма да имаме нищо общо. Чуваш ли? Мисис Азнесъммисисривърс? Ще постоиш една нощ в тапицираната стая и ще се свариш. Ще видиш дали е хубаво. Гърчове ли? Мисля, че мога да различа ината от припадъка. Ритай колкото си искаш тук. Изкълчи си краката, ръцете, отхапи си езика. Тогава ще се укротиш. Предпочитаме да сте кротки, защото така работата ни е по-лека.