– Да се срамува ли? – попита сестра Спилър, докато се прозяваше. – Не ни губи времето. Пък и си омъжена жена.
– Не съм омъжена – отвърнах. – И ще ви бъда благодарна и на двете, ако държите ръцете си далече от бельото ми. Искам си роклята, чорапите и обувките. Трябва само да поговоря с доктор Кристи и тогава ще съжалявате.
Те ме погледнаха и се засмяха.
– Бре, бре! – извика тъмнокосата сестра. Избърса си очите. – Боже мой! Хайде стига. Няма смисъл да се цупиш. Трябва да ти сменим бельото – на нас със сестра Спилър ни е все едно, но такива са правилата в къщата. Ето един нов комплект, погледни, рокля и... погледни... пантофи.
Беше отишла до един от шкафовете и беше извадила комплект сивкави долни дрехи, вълнена рокля и боти. Върна се при мен, носейки ги в ръце, а сестра Спилър се присъедини към нея; после нямаше никаква полза от протестите и ругатните ми, тъй като двете ме хванаха и ме съблякоха гола. Когато ми свалиха фустата, онази ръкавица на Мод изпадна от нея. Бях я пъхнала под колана ѝ. Наведох се и я вдигнах.
– Какво е това? – попитаха те веднага. После видяха, че е просто една ръкавица. Видяха бодовете на вътрешната страна на китката.
– Ето го собственото ти име, "Мод" – казаха. – Красива изработка, не ще и дума.
– Няма да ви я дам! – извиках и я грабнах. Бяха ми свалили дрехите и обувките; аз обаче през цялата нощ бях тъпкала, късала и хапала тази ръкавица и тя бе единственото нещо, което щеше да поддържа духа ми. Въобразявах си, че ако ми я вземат, ще бъда като остригания Самсон[34].
Те вероятно забелязаха погледа в очите ми.
– Нищо няма да направи с една ръкавица, в края на краищата – каза тъмнокосата сестра на сестра Спилър. – Помниш ли мис Тейлър, която беше нанизала няколко копчета на един конец и твърдеше, че са нейните бебета? Беше готова да отреже ръката, която се опитва да вземе някое от тях!
И така, позволиха ми да задържа ръкавицата; после стоях отпусната, а те ме обличаха, понеже се страхувах да не размислят и да ми я вземат. Дрехите бяха на лудницата. Корсетът беше с кукички вместо с връзки и ми беше прекалено голям.
– Не му обръщай внимание – казаха те, смеейки се. Гръдният кош на всяка от тях приличаше на лодка. – Има много място да растеш в него.
Роклята някога сигурно е била карирана, но цветовете се бяха размили. Чорапите бяха къси, като за момче. Ботите бяха гумени.
– Готова си, Пепеляшке – каза тъмнокосата сестра, докато ми ги нахлузваше на краката. А после, оглеждайки ме: – Екстра! С тях ще подскачаш като топка!
Двете отново се смяха в продължение на минута. А после направиха следното. Сложиха ме да седна на стола, сресаха ми косата, сплетоха я, извадиха игла и конец и зашиха плитките върху главата ми.
– Или ще бъде така, или ще я отрежем – заяви тъмнокосата сестра, когато започнах да се съпротивлявам. – На мен ми е все тая.
– Нека аз да го направя – предложи сестра Спилър. Тя приключи набързо с шиенето, като два-три пъти сякаш без да иска, заби върха на иглата в темето ми. На това място раните и синините също не се виждат.
И така, двете ме приготвиха, а после ме заведоха в стаята, която трябваше да бъде моята стая.
– И не забравяй, че трябва да се държиш прилично – казаха ми, докато вървяхме. – Ако отново излезеш от релси, ще те върнем в тапицираната стая или ще ти направим "пльок".
– Не е честно! – извиках. – Въобще не е честно!
Те ме разтресоха, без да ми отговорят. Млъкнах и отново се опитах да запомня пътя, по който ме водеха. Вече бях започнала да се страхувам. Имах някаква представа, която, доколкото си спомням, беше от една картина или пиеса, как изглежда лудницата; досега обаче тя нямаше нищо общо с тази къща. Мислех си: "Държаха ме там, където живеят лекарите и сестрите. А сега ще ме заведат при лудите". Предполагах, че ще е нещо като затвор. Ние обаче продължавахме да вървим по боядисани в сиво коридори покрай боядисани в сиво врати и аз започнах да се оглеждам и да забелязвам дребни неща
– Че лампите са най-обикновени, месингови, но със здрави телени мрежи около пламъка, че вратите са с красиви дръжки, но с грозни ключалки, че стените на места имат ръчки, които изглеждат така, сякаш ако ги завъртиш, ще задействат камбани. Най-накрая се усетих, че всъщност това е лудницата. Помислих си, че някога е било най-обикновена къща на някой господин, че по стените са висели картини и огледала и върху подовете са били постлани килими; сега обаче тя беше превърната в лудница за жени и подобно на някой спретнат и красив човек самата тя беше полудяла.