Не мога да кажа защо, но по някакъв начин тази мисъл не ми хареса и ме накара да настръхна по-силно, отколкото бих настръхнала, ако мястото приличаше на тъмница.
Разтреперих се и забавих крачка, а после едва не се спънах. С гумените боти се вървеше трудно.
– Хайде – каза сестра Спилър и ме смушка.
– Коя стая търсим? – попита другата сестра, поглеждайки към вратите.
– Четиринайсета. Стигнахме.
Върху всяка врата имаше табелка, закрепена с винтове. Спряхме пред една от тях и сестра Спилър почука, а после пъхна ключ в бравата и го завъртя. Ключът беше обикновен, излъскан от употреба. Тя го държеше на верижка в джоба си.
Стаята, в която ни въведе, всъщност не беше истинска стая, а част от друга стая, и беше отделена от нея с дървена преграда. Защото, както споменах, цялата къща беше раздробена и изглеждаше безумно. Дървената стена нямаше собствен прозорец, а покривът ѝ беше от стъкло и пропускаше светлината от прозореца зад нея. Въздухът беше застоял. В стаята имаше четири легла и една кушетка, която беше за сестрата. До три от леглата бяха застанали жени, които се обличаха. Четвъртото беше празно.
– Това ще бъде твоето легло – заяви сестра Спилър, докато ме водеше към него. То беше разположено много близо до кушетката на сестрата. – Тук слагаме съмнителните дами. Ако се опитат да извъртят някой шантав номер, сестра Бейкън веднага ще разбере. Нали, сестра Бейкън?
Сестра Бейкън беше сестрата на тази стая.
– О, да – отвърна тя. Кимна и си разтри ръцете. Страдаше от някаква болест, от която пръстите ѝ бяха много дебели и розови като наденички, предполагам, че болестта беше неподходяща за човек с нейното име[35], и обичаше да ги разтрива често. Огледа ме също толкова невъзмутимо, колкото и другите сестри, и също като тях отбеляза:
– Млада е, а?
– На шестнайсет е – отвърна тъмнокосата сестра.
– На седемнайсет – казах.
– На шестнайсет ли? Ако я нямаше Бети, щяхме да те наричаме детето на къщата. Виж, Бети! Дошла е една нова млада дама, която е почти на твоята възраст. Смятам, че може да бяга много бързо надолу и нагоре по стълбите. Смятам, че си я бива. А, Бети?
Подвикна на една жена, която беше застанала до леглото срещу моето и дърпаше роклята върху огромния си тлъст корем. Първоначално помислих, че е момиче, но когато се обърна и лицето ѝ се показа, видях, че съвсем не е малка, а просто е слабоумна. Тя ме погледна някак си тревожно, а сестрите се засмяха. По-късно разбрах, че се отнасят с нея до голяма степен като с прислужница и я карат да върши всякаква черна работа, макар и да беше дъщеря на много видно семейство.
Тя наведе глава, докато сестрите се смееха, и няколко пъти погледна крадешком към краката ми, сякаш за да прецени колко бързи могат да бъдат. Най-накрая едната от другите жени каза тихо:
– Не им обръщай внимание, Бети. Само гледат как да те предизвикат.
– Кой говори на теб? – сряза я сестра Спилър.
Жената си движеше устните. Беше стара и крехка и със съвсем бледи бузи. Улови погледа ми, а после извърна очи, сякаш се засрами.
Изглеждаше достатъчно безобидна, но аз погледнах към нея, към Бети и към другата жена, която стоеше, втренчена в празното пространство, и си дърпаше косата пред лицето, и си помислих, че мястото е пълно с откачени, а аз съм принудена да лежа сред тях. Приближих се до сестрите. Заявих:
– Няма да остана тук. Не можете да ме накарате.
– Не можем ли? – отвърна сестра Спилър. – Смятам, че познаваме закона. Разпореждането за настаняването ти е подписано, нали?
– Станала е грешка!
Сестра Бейкън завъртя очи, прозявайки се. Тъмнокосата сестра въздъхна.
– Ела, Мод – каза. – Стига толкова.
– Името ми не е Мод – отвърнах. – Колко пъти трябва да ви го повтарям? Аз не съм Мод Ривърс!
Тя улови погледа на сестра Бейкън. – Чуваш ли я? С часове може да говори така.
Сестра Бейкън си допря кокалчетата до бедрата си и ги почеса.
– Няма ли да започнеш да говориш възпитано? – попита. – Срамота! Може би иска да я направим сестра. Да видим дали ще ѝ хареса. Ще си съсипе обаче белите ръчички.
Докато си чешеше ръцете в полата, тя се вгледа в моите ръце. И аз се вгледах в тях. Пръстите ми приличаха на пръстите на Мод. Скрих ги зад гърба си. Отвърнах:
– Ръцете ми са толкова бели, защото бях прислужница на една дама. Точно тази дама ме измами. Аз...
– Прислужница на една дама! – Сестрите отново се засмяха. – Е, това вече надминава всичко! Имаме много момичета, които си въобразяват, че са достолепни дами. Досега обаче не бях срещала някое, което да си мисли, че е прислужница на достолепна дама! Боже мой, сякаш чета роман. Ще трябва да те заведем в кухнята и да ти връчим паста за лъскане и парцал.