Докоснах ръката ѝ. Сърцето ми, което се беше свило, започна да бие лудо – толкова силно, че ми причини болка.
– Значи ми вярвате – отвърнах. Погледнах към сестра Бейкън, но тя ме беше чула и отвори очи.
– Не прави капитал от това – заяви ми тя с утешителен тон. – Мис Уилсън вярва на всякакви глупости. Попитай я какви същества живеят на луната.
– Проклета да сте! – изкрещя мис Уилсън. – Съобщих ви го поверително! Виждаш, мисис Ривърс, как се опитват да уронят авторитета ми. Нима брат ми ви плаща по една гвинея на седмица, за да ме обиждате? Крадци! Изчадия!
Сестра Бейкън стана демонстративно от стола си и сви ръце в юмруци, а мис Уилсън отново млъкна. След малко казах:
– Можете да си мислите каквото си искате за луната, мис Уилсън. Защо не? Но трябва да ми повярвате, че говоря самата истина, когато ви обяснявам, че съм вкарана тук от измамници и че съм съвсем наред с главата. След време доктор Кристи ще го разбере.
– Надявам се – отвърна тя. – Сигурна съм. Но, знаеш ли, твоят съпруг е човекът, който трябва да подпише, за да излезеш.
Вторачих се в нея. После погледнах към сестра Бейкън.
– Вярно ли е? – попитах. Сестра Бейкън кимна. Отново се разплаках. – В такъв случай господ да ми е на помощ! – извиках. – Защото този шарлатанин никога няма да го направи.
Мис Уилсън поклати глава.
– Толкова е тежко! Толкова е тежко! Но той все пак може да те посети и да се смили? Трябва да ни позволяват да се виждаме с посетителите си, такъв е законът.
Избърсах си лицето.
– Той няма да дойде – отвърнах. – Знае, че ако дойде, ще го убия!
Тя се озърна, сякаш се уплаши.
– Тук не бива да говориш такива неща. Трябва да бъдеш кротка. Не знаеш ли, че могат да те отведат, че могат да те вържат? Че имат вода...
– Вода – измърмори мисис Прайс и се разтресе.
– Стига! – извика сестра Бейкън. – И ти, мис Мъфит[36] – имаше предвид мен, – престани да подстрекаваш жените.
И отново ми показа юмрука си.
После всички се умълчахме. Бети продължи да втрива мазнината още една-две минути, а после прибра буркана и се върна в леглото си. Мис Уилсън наведе глава и погледът ѝ помръкна. От време на време мисис Прайс измърморваше нещо или простенваше иззад завесата на косата си. От съседната стая се чу остър пресекващ писък. Сетих се за сестрата на мистър Ибс. Сетих се за дома си и за всички хора в него. Отново започнах да се потя. Струва ми се, че изведнъж се почувствах така, както навярно се чувства муха, попаднала в паяжина. Изправих се на крака и отидох от едната стена на стаята до другата, а после се върнах обратно.
– Само ако имаше прозорец! – казах. – Само ако можех да погледна навън! – А после: – Само ако никога не бях напускала Бъроу!
– Няма ли най-после да седнеш? – попита сестра Бейкън.
А после изруга. Някой беше почукал на вратата и тя трябваше да стане от стола, за да отвори. Беше една сестра, която носеше вестник. Изчаках, докато двете събраха глави, и след малко се промъкнах до мис Уилсън. Отчаянието беше започнало да ме кара да действам потайно.
– Чуйте ме – изрекох тихо. – Трябва да изляза оттук колкото е възможно по-скоро. В Лондон имам близки, които разполагат с пари. Имам майка. Вие сте толкова отдавна тук, сигурно знаете някакъв начин. Какъв е той? Ще ви платя, заклевам се.
Тя ме погледна и се отдръпна.
– Надявам се – отвърна с нормален глас, – надявам се, че не смяташ, че са ме възпитавали да говоря шепнейки?
Сестра Бейкън се огледа и се ококори.
– Мод, пак ли ти? – попита. – Сега пък какво правиш?
– Шепне – отвърна Бети с дрезгавия си глас.
– Шепне ли? Ще ѝ дам аз едно шепнене! Върни се обратно в леглото и остави мис Уилсън на мира. Не може ли за минута да обърна гръб, без да се опиташ да подкупиш жените?
Вероятно се беше досетила, че се мъча да избягам. Върнах се в леглото. Тя продължаваше да стои до вратата с другата сестра и ѝ измърмори нещо. Другата сестра сбърчи нос. После двете ме изгледаха по същия студен, неприличен начин, по който преди ме бяха изгледали другите сестри.
Аз естествено бях прекалено наивна, за да знам какво означава този неприличен поглед. Пази боже! , защото щях да разбера, и то съвсем скоро!
15
Тогава обаче не си правех труда да разбера, тъй като все още смятах, че ще изляза на свобода. Даже след като измина една седмица, а после още една, продължавах да смятам така. Най-накрая просто осъзнах, че трябва да се откажа от мисълта, че доктор Кристи е човекът, който ще ме пусне, понеже ако при пристигането ми той смяташе, че съм луда, всичко, което казах с течение на времето, като че ли го накара да си помисли, че съм по-луда, отколкото е предполагал. И, което е по-лошо, той все още твърдо вярваше, че ще бъда излекувана и ще се сетя коя съм, стига да можеха да ме накарат да пиша.