– Прекалено много сте се занимавали с литература – заяви той на една от визитациите си, – което е причинило болестта ви. Понякога обаче на нас, лекарите, ни се налага да прилагаме парадоксални методи. Възнамерявам да ви накарам отново да се занимавате с литература, за да ви върна към нормалното ви състояние. Погледнете. – Беше ми донесъл нещо, обвито в хартия. Беше плоча и тебешир. – Ще седнете с тази празна плоча пред себе си и преди да е изминал денят, ще трябва да сте ми написали, но обърнете внимание, четливо! , името си. Имам предвид истинското си име. Утре ще ми напишете началото на историята на живота си и всеки следващ ден ще добавяте по нещо. Ще си възвърнете способността да разсъждавате, докато си възвръщате способността да пишете...
И така, той накара сестра Бейкън да ме държи с часове седнала с тебешир в ръка, а аз, разбира се, не бях в състояние да напиша нищо, тебеширът се раздробяваше на прах или се навлажняваше и ставаше хлъзгав от потенето на дланта ми. После той се връщаше, виждаше празната плоча, мръщеше се и клатеше глава. Понякога водеше със себе си сестра Спилър.
– Не си ли написала нищо? – питаше тя. – А лекарите през цялото време се опитват да те накарат да се чувстваш добре. Бих нарекла това неблагодарност.
След като доктор Кристи си тръгнеше, тя ме раздрусваше. А когато плачех и проклинах, ме раздрусваше още по-силно. Можеше да те друса така, че зъбите да ти изхвърчат от устата. Можеше да те друса, докато ти прилошее. – За да дойде на себе си – казваше на другите сестри и им намигаше, а те се смееха. Те мразеха жените. Мразеха мен. Мислеха си, че когато им говорех по начин, който беше естествен за мен, го правех, за да ги дразня. Знам, че се ядосваха, тъй като доктор Кристи ми обръщаше специално внимание, макар и да се правеше, че се отнася с пренебрежение към мен. По тази причина и жените ме мразеха. Единствено мис Уилсън от време на време беше мила с мен. Веднъж ме видя, че плача над плочата, и когато сестра Бейкън се обърна с гръб към нас, се приближи и написа името ми – имам предвид името на Мод. Макар и да ми желаеше доброто, съжалих, че го направи, понеже когато дойде и го видя, доктор Кристи се усмихна и извика:
– Браво, мисис Ривърс! Работата вече е наполовина свършена! – А на следващия ден, когато отново не можах да напиша нищо друго, освен драскулки, той, разбира се, сметна, че се преструвам.
– Лишавайте я от вечеря, сестра Бейкън – каза строго, – докато отново започне да пише.
Ето защо написах "Сюзан, Сюзан"... написах го петдесет пъти. Сестра Бейкън ме удари. И сестра Спилър ме удари. Доктор Кристи поклати глава. Каза, че моят случай е по-тежък, отколкото е предполагал, и се нуждае от друг метод. Даваше ми сиропи с креозот[37] и караше сестрите да ме държат, докато ми ги изливаше в гърлото. Казваше, че ще повика лечител, който да ми пусне кръв от главата с пиявица. После в къщата дойде една жена, която не можеше да говори на друг език, освен на езика, който си беше измислила и за който твърдеше, че е езикът на змиите; тогава той започна да прекарва времето си с нея, като я бодеше с игли, пукаше пълни с въздух книжни торби зад ушите ѝ, попарваше я с вряла вода, търсейки начин да я накара да проговори на английски. Искаше ми се да я боде и да я попарва вечно. Едва не се задуших от креозота. Страхувах се от пиявици. Струваше ми се, че като ме оставя на мира, ще разполагам с повече време да седя и да си съставям план за бягство. Защото продължавах да не мисля за нищо друго. Дойде юни. Бях влязла тук по някое време през май. Духът ми обаче все още беше достатъчно силен, за да имам желание да се запознавам с разположението на къщата и да разглеждам прозорците и вратите в опитите си да открия такива, които не бяха укрепени. Когато сестра Бейкън изваждаше верижката с ключовете, я наблюдавах какво върши с всеки един от тях. Забелязах, че, що се отнасяше до вратите на стаите и коридорите, един и същи ключ ставаше за всички. Бях сигурна, че ако можех да извадя този ключ от верижката на сестрата, щях да успея да избягам. Тези верижки обаче бяха здрави и всяка сестра пазеше много грижливо ключовете си, а сестра Бейкън, която беше предупредена, че е възможно да си послужа с някаква хитрина, пазене своите най-грижливо от всички. Даваше ги само на Бети, когато я караше да ѝ занесе нещо от шкафа, а после веднага си ги вземаше обратно и ги пускаше в джоба си.
37
Маслена течност, която се извлича от дървесен или каменовъглен катран използван в миналото като лечебно средство. – Бел. пр.