– Чарлс – казах, като се наведох по-близо до него и се опитах да изглеждам спокойна, – ти вече не можеш да се върнеш в Брайър.
– Не мога, мис – отвърна той. – Ох, не мога! Мистър Уей ще ме одере жив!
– Опасявам се, че и леля ти не те иска.
Той поклати глава.
– Тя ще ми каже, че съм глупак, задето съм избягал.
– Опитваш се да намериш мистър Ривърс.
Той прехапа устна. Не спираше да плаче.
– Тогава слушай – казах, като не говорех, а по-скоро шепнех, издишвах думите от страх мисис Спилър да не ги чуе. – Слушай. Аз мога да те заведа при него. Знам къде е. Знам самата къща! Мога да те заведа при него. Но първо трябва да ми помогнеш да изляза оттук.
Макар и да не беше истина, че знаех къде е Господина, не беше и лъжа, защото бях абсолютно сигурна, че след като се добера до Лондон и получа помощ от мисис Съксби, ще успея да го намеря. Точно тогава обаче на всяка цена трябваше да излъжа. Смея да кажа, че вие щяхте да постъпите по същия начин. Чарлс се ококори и си избърса лицето с основата на дланта си.
– Да ти помогна да излезеш оттук? Как? – попита. – Защо да не можеш да го направиш, когато пожелаеш?
Преглътнах.
– Смятат ме за луда, Чарлс. Подписано е разпореждане за (настаняването ми тук, няма значение от кого, заради което не мога да си тръгна. Такъв е законът. Виждаш ли тази сестра?
Виждаш ли ръката ѝ? Тук има двайсет сестри с подобни ръце и те знаят как да ги използват. А сега ме погледни в лицето. Луда ли съм?
Той вдигна очи и примигна.
– Ами...
– Естествено, че не съм. Тук обаче има някои луди жени, които са толкова хитри, че се преструват на нормални, и лекарите и сестрите не могат да направят разлика между мен и тях.
Той отново се огледа. А после погледна мен – точно както преди малко го бях погледнала аз, сякаш ме виждаше за първи път. Погледна към косата, към роклята, към обувките ми. Прибрах си краката под полата.
– Аз... Не съм сигурен – отвърна той.
– Не си сигурен ли? Не си сигурен за какво? Дали искаш да се върнеш при леля си и да живееш с прасетата? Или дали искаш да отидеш да работиш при мистър Ривърс, в Лондон... обърни внимание, в Лондон! Забрави ли за слоновете, които момчетата могат да яздят за един шилинг? Май че никак не ти е лесно да избереш.
Той сведе очи. Погледнах към мисис Спилър. Тя беше надзърнала в стаята, прозявайки се, и беше извадила часовник.
– Прасета? – изрекох бързо. – Или слонове? Кое от двете? Кое, за бога?
Устните му помръднаха.
– Слонове – отвърна той след миг на ужасяваща тишина.
– Добро момче. Добро момче. Слава богу! А сега слушай. Колко пари имаш?
Той преглътна.
– Пет шилинга и шест пенса – отвърна.
– Добре. Ето какво трябва да направиш. Трябва да отидеш в някой град, да намериш ключарска работилница и да попиташ... – натиснах си очите с ръка. Отново ми се стори, че усещам надигащата се мътна вода, веещата се завеса. Едва не изпищях от страх. После завесата се отдръпна. – ... за ключ с нарези – продължих, – за ключ с нарези, чиято отливка да бъде дълга един инч. Ще кажеш, че те е пратил господарят ти. Ако човекът не иска да ти го продаде, трябва да го откраднеш. Не ме гледай така! Когато пристигнем в Лондон, ще му изпратим един такъв ключ. След като го вземеш, трябва да го пазиш. После ще идеш в някоя железария. Ще купиш пила, виждаш ли пръстите ми? , трябва да е толкова дебела. Покажи ми колко трябва да е дебела. Добро момче, разбра ме. Пази пилата заедно с ключа. Ще ми ги донесеш следващата седмица – следващата сряда, може само в сряда! Чу ли? И ще ми ги дадеш скришом. Разбра ли? Чарлс?
Той се ококори. Отново бях започнала да подивявам. После кимна. Погледна настрани и потрепна. Сестра Спилър беше напуснала мястото си до вратата и идваше към нас.
– Времето изтече – заяви тя.
Изправихме се на крака. Аз се хванах за облегалката на стола, защото бях готова да се смъкна на пода. Взрях се силно Чарлс, сякаш исках да изгоря с поглед очите му. Бях пуснала ръката му, но отново посегнах към нея.
– Няма да забравиш какво ти казах, нали?
Той кимна уплашено и сведе очи. Опита се да си освободи ръката и пристъпи настрани. Тогава се случи нещо странно. Усетих пръстите му в дланта си и осъзнах, че не мога да ги пусна.
– Не ме оставяй! – извиках. Думите дойдоха от нищото. – Не ме оставяй, моля те!
Той подскочи.
– Хайде стига – каза сестра Спилър. – Нямаме време за това. Хайде.
Започна да дърпа вкопчените ми пръсти. Отне ѝ минута-Две, докато освободи ръката на Чарлс. Той бързо я прибра и доближи кокалчетата ѝ до устата си.