– Няма нищо, което е трябвало да знае – заяви Мод. – Нищо, абсолютно нищо!
Продължаваше да върви бавно напред, а очите ѝ, които сега изглеждаха почти черни и искряха по-силно от всякога, през цялото време бяха впити в лицето на Господина. Видях я как се подпря с ръка на тъмния ръб на масата, сякаш понечи да я заобиколи. Мисля, че и мисис Съксби видя това. Може би видя и още нещо. Защото се сепна, а после заговори бързо.
– Сюзи – каза, – върви си. Вземи приятеля си и си върви.
– Никъде няма да ходя – отвърнах.
– Не, Сюзи, ти ще останеш – заяви Господина със звучен глас. – Не обръщай внимание на желанията на мисис Съксби. Прекалено дълго си я слушала. Какво са те за теб в крайна сметка?
– Ричард – почти умолително изрече Мод.
– Господине – каза мисис Съксби, без да сваля очи от Мод. – Скъпо момче. Замълчете, моля ви. Страх ме е.
– Страх ли ви е? – отвърна той. – Вас? Смея да твърдя, че през целия си живот не сте знаели какво е страх. Смея да твърдя, че безмилостното ви старо, кораво като гьон сърце сега бие съвсем спокойно в старите ви, корави като гьон гърди.
При тези думи лицето на мисис Съксби се сгърчи. Тя вдигна ръка към пазвата си.
– Пипнете го! – извика и размърда пръсти. – Вижте как бие и ми кажете, че не ме е страх!
– Да го пипна ли? – попита той и погледна към гърдите ѝ. – Не мисля, че трябва. – После се усмихна. – Можете обаче да накарате дъщеря си да го направи. Тя има опит.
Не мога да кажа със сигурност какво стана после. Помня, че след като чух думите му, пристъпих към него с намерението да го ударя или да го накарам да млъкне. Помня, че Мод и мисис Съксби ме изпревариха. Не разбрах дали, втурвайки се, мисис Съксби се насочи към него, или след като видя, че Мод полетя, се насочи към нея. Помня, че последва проблясване на нещо ярко, тътрене на обувки, шумолене на тафта и коприна и учестено дишане. Мисля, че някой дръпна един стол върху пода или го събори. Помня, че мистър Ибс извика: – Грейс! Грейс! – И макар че суматохата беше голяма, си помислих, че е странно да се вика подобно нещо[40], докато не се сетих, че Грейс беше малкото име на мисис Съксби, което никога не използвахме.
И така, аз гледах към мистър Ибс, когато това се случи. Не видях кога Господина започна да се олюлява. Но го чух да стене. Стенеше тихо.
– Някой удари ли ме? – попита. Гласът му беше странен.
После погледнах.
Той си помисли, че са го ударили с юмрук. И аз си помислих същото. Беше сложил ръце на корема си и се беше навел напред, сякаш чакаше да премине болката от удара. Мод постоя малко пред него, но после се отдръпна, и докато се отдръпваше, чух, че нещо падна, макар и да не мога да кажа със сигурност от чия ръка – от нейната или от неговата, или пък от ръката на мисис Съксби. Мисис Съксби беше по-близо до него. Със сигурност беше по-близо. Прегърна го и докато той се свличаше, го подпря и го задържа.
– Някой удари ли ме? – попита отново той.
– Не знам – отвърна тя.
Не мисля, че някой знаеше. Дрехите му бяха тъмни, а роклята на мисис Съксби беше черна, и тъй като двамата бяха в сянка, не се виждаше почти нищо. Най-накрая той свали ръката си от жилетката и я вдигна към лицето си; тогава видяхме, че бялата му длан беше потъмняла от кръв.
– Господи! – каза той.
Дейнти изпищя.
– Донесете лампата! – извика мисис Съксби. – Донесете лампата!
Джон вдигна лампата и я задържа, треперейки. Тъмната кръв изведнъж стана алена. Жилетката и панталоните на Господина бяха подгизнали, а тафтената рокля на мисис Съксби беше почервеняла и от мястото, където го беше подпирала, се стичаше кръв.
Никога не бях виждала толкова много кръв. Бях казала, преди един час, че ще убия Мод. Бях наточила ножа. Бях го оставила на масата. Сега той не беше там. Никога не бях виждала кръв да шурти така. Прилоша ми.
– Не – прошепнах. – Не, не!
Мисис Съксби хвана Господина за лакътя. – Махни си ръката – каза. Той продължаваше да си стиска корема.
– Не мога.
– Махни си ръката!
Тя искаше да види колко дълбока е раната. Той направи физиономия, а после си свали пръстите. От една дупка в жилетката му се появи мехур, който приличаше на сапунен мехур, но беше в преливащи се червени цветове, а после струя кръв, която изхвърча и се разплиска върху пода, така както се разплисква вода или супа.
Дейнти отново изпищя. Пламъкът на лампата трепна.
– Мамка му стара! Мамка му стара! – изкрещя Джон.
– Сложете го да седне – каза мисис Съксби. – Донесете кърпа, за раната. Донесете нещо, с което да спра кръвта. Донесете нещо, без значение какво.