Продължи в този дух четвърт час и през цялото време, както вече споменах, почти не ме погледна. Обясни ми в кои части на къщата ми е позволено да ходя, къде трябва да се храня, колко захар и колко бира ми се полагат и кога мога да очаквам да ми бъдат изпрани долните дрехи. Бившата прислужница на господарката давала на момичетата в кухнята чая, който оставал в чайника на мис Мод. Крайчетата на свещите от свещниците на мис Мод пък отивали при мистър Уей. А мистър Уей знаел какво ще получи, понеже самият той раздавал свещите. Тапите вземал Чарлс – момчето, което точело ножовете. Кокалите и кожите били за готвачката.
– Коричките сапун, които мис Мод оставя в умивалника си, защото са прекалено сухи, за да пускат пяна, тях можеш да ги използваш ти – каза.
Какво да се прави, такива са слугите – винаги изкярват по нещо. Не че ме е грижа за крайчетата на свещите и коричките на сапуна! Ако преди не го бях осъзнала напълно, сега разбрах какво е да очакваш да се сдобиеш с три хиляди лири.
После мисис Стайлс ми каза, че ако съм приключила с вечерята, с удоволствие щяла да ме заведе в стаята ми. Трябвало обаче да ме помоли да не вдигам шум, докато вървим натам, понеже мистър Лили обичал къщата да е тиха и не понасял да бъде обезпокояван, а нервите на мис Мод били досущ като неговите – не можела да допусне някой да ѝ пречи да си почива или да я дразни.
Така каза, взе лампата си, а аз взех своята свещ и тръгнах след нея по коридора, а после по тъмното стълбище.
– Това е стълбището за прислугата – добави, докато вървяхме, – и ти винаги трябва да използваш него, освен ако мис Мод не ти нареди да минаваш по другото.
Докато вървяхме нагоре, гласът и шумът от стъпките ѝ ставаха все по-тихи. Най-накрая, след като бяхме изкачили три реда от стълби, тя ме заведе до една врата и ми прошепна, че през нея се влиза в стаята ми. Доближи пръст до устните си и бавно натисна дръжката на бравата.
Никога не бях имала собствена стая. И сега не исках особено много да имам собствена стая. Но тъй като се налагаше да имам, предположих, че тази ще свърши работа. Беше малка и съвсем обикновена – щеше да изглежда по-добре, ако имаше една-две хартиени гирлянди или няколко гипсови кученца. В нея обаче имаше огледало върху лавицата на камината и килимче пред камината. До леглото – сигурно Уилям Инкър го беше донесъл – беше сложен куфарът ми.
Близо до таблата откъм главата имаше още една врата, която беше затворена плътно и в ключалката нямаше ключ.
– Накъде води тази врата? – попитах мисис Стайлс, мислейки си, че води към друг коридор или към някакъв дрешник.
– Към стаята на мис Мод – отвърна тя.
Попитах:
– Мис Мод е оттатък, заспала в леглото си, така ли?
Навярно съм изрекла думите доста високо, защото мисис Стайлс потрепери, сякаш бях изкрещяла или бях издрънчала с хлопка.
– Мис Мод спи много неспокойно – отвърна тихо тя. – Ако се събуди през нощта, вика прислужницата си да отиде при нея. Теб няма да те извика, защото още не те познава – ще сложим Маргарет на един стол пред вратата ѝ и тя ще ѝ занесе закуската утре и ще я облече. След това трябва да си готова да те приеме и да те разпита.
Каза, че се надява мис Мод да ме хареса. Отвърнах, че и аз се надявам мис Мод да ме хареса.
После ме остави сама. Вървеше много тихо и преди да излезе, докосна ключовете на верижката. Видях я и изстинах, защото изведнъж страшно ми заприлича на надзирателка в затвор. Преди да успея да се спра, попитах:
– Нали няма да ме заключите вътре?
– Да те заключа вътре ли? – отвърна тя и се намуси. – Защо да го правя?
Казах ѝ, че не знам. Тя ме изгледа, а после забоде брада в гърдите си, затвори вратата и излезе.
Вдигнах палеца си[8]. Помислих си "Целуни го!".
После седнах на леглото. То беше твърдо. Чудех се дали са сменили чаршафите и одеялата, след като болната от скарлатина прислужница си е заминала. Беше прекалено тъмно и не можех да видя. Мисис Стайлс беше отнесла лампата си, а аз бях оставила свещта на течение: пламъкът ѝ се люлееше и хвърляше огромни черни сенки. Разкопчах си наметалото, но не го свалих от раменете си. Болеше ме всичко от студа и от пътуването; бях изяла яденето с каймата прекалено късно, беше ми станало тежко и стомахът ме присвиваше. Беше десет часът. У дома се присмивахме на хората, които си лягат преди полунощ.