Бях прекалено уморена, за да продължавам да я гледам, и се отдръпнах от вратата. В моята стая беше тъмно като в рог. Протегнах ръце, напипах одеялото и чаршафите и ги дръпнах надолу. Пъхнах се под тях; лежах студена като жаба в тясното легло, предназначено за прислужницата на господарката.
Не съм в състояние да кажа колко дълго съм спала. Когато се събудих, не можех да разбера какъв беше онзи ужасен звук, който ме изтръгна от съня. В продължение на една-две минути не знаех дали очите ми са отворени или затворени, защото беше толкова тъмно, че нямаше разлика; чак когато погледнах към вратата на стаята на Мод и видях бледата светлина, се убедих, че не сънувам, а съм будна. Стори ми се, че онова, което бях чула, беше силен трясък или тупване, а после може би вик. В мига, в който отворих очи, настъпи тишина, но когато вдигах глава и усетих, че сърцето ми се разтуптя, викът се чу отново. Беше Мод, която викаше със силен, уплашен глас. Викаше предишната си прислужница.
– Агнес! Ох! Ох! Агнес!
Нямах представа какво ще видя, когато вляза при нея – може би счупен прозорец и крадец, който я дърпа за главата и ѝ реже косата. Прозорецът обаче, макар и да продължаваше да хлопа, въобще не беше счупен и при нея нямаше никой. Тя се беше приближила до пролуката между завесите на леглото, одеялата бяха събрани накуп под брадичката ѝ, а косата и се беше разпиляла и закриваше наполовина лицето ѝ. Лицето ѝ беше бледо и странно. Очите ѝ, за които бях сигурна, че са кафяви, изглеждаха черни като семки на круша и приличаха на очите на Поли Пъркинс[10].
Тя отново извика:
– Агнес!
Отвърнах:
– Аз съм Сю, мис.
Тя попита:
– Агнес, чу ли онзи шум? Вратата затворена ли е?
– Вратата ли? – Вратата беше затворена. – Има ли някой там?
– Някакъв човек? – попита тя.
– Някакъв човек ли? Крадец?
– На вратата? Недей да ходиш там, Агнес! Боя се, че ще ти направи нещо лошо!
Тя наистина се боеше. Беше толкова уплашена, че започна да плаши и мен.
Отвърнах:
– Не мисля, че там има човек, мис. Нека да се опитам да запаля свещ.
Опитвали ли сте се обаче някога да запалите свещ с лампа от напоена в лой тръстика с тенекиен абажур? Не успявах да накарам фитила да започне да гори, а тя продължаваше да плаче и да ме нарича Агнес, докато ръката ми не затрепери така, че не можех да държа неподвижно свещта.
Казах:
– Трябва да се успокоите, мис. Няма никакъв човек, но даже и да има, ще извикам мистър Уей да дойде и да го хване.
Вдигнах лампата от масата.
– Не я вземай! – извика веднага тя. – Моля те, недей!
Отговорих ѝ, че само ще я занеса до вратата, за да ѝ покажа, че там няма никой; докато тя плачеше и стискаше завивките, аз се приближих с лампата до вратата на всекидневната ѝ и, треперейки и мигайки, я отворих.
Стаята зад нея беше много тъмна. Огромните кресла стояха изгърбени върху пода подобно на кошовете с крадците от пиесата "Али Баба". Помислих си колко печално щеше да бъде, ако се окажеше, че съм дошла в Брайър от Бъроу, за да бъда убита от крадци. Ами ако крадецът беше някой, когото познавам – да речем, някой племенник на мистър Ибс? Подобни странни неща наистина се случват.
Застанах, вперила поглед в тъмната стая с тези мисли в главата, и бях готова, в случай че там имаше крадци, да им извикам да се откажат, защото и аз съм като тях; там, разбира се, нямаше никой, беше тихо като в църква. След като видях това, отидох до вратата на всекидневната и погледнах в коридора; там също беше тъмно и тихо, чуваше се само тиктакане на часовник, много далече, и похлопване на прозорци. В крайна сметка обаче не беше много приятно да стоиш по нощница с лампа в ръка в огромна, тъмна и смълчана къща, понеже, даже и в нея да нямаше крадци, със сигурност имаше призраци. Затворих бързо вратата и се върнах в стаята на Мод; затворих и нейната врата, пристъпих към леглото ѝ и оставих лампата.
Тя попита:
– Видя ли го? О, Агнес, той там ли е?
Понечих да ѝ отговоря, но веднага се спрях. Бях погледнала към ъгъла на стаята, където стоеше черният шкаф; там имаше нещо, което изглеждаше странно. Имаше нещо дълго, бяло и блестящо, което се движеше по дървото... Вече споменах, нали? , че имам богато въображение. Бях убедена, че онова нещо е покойната майка на Мод, чийто призрак се е върнал, за да ме преследва. Сърцето ми подскочи толкова силно, че сякаш усетих вкуса му в устата си. Изпищях, Мод също изпищя, вкопчи се в мен и се разплака още по-силно.