После пристигна Господина.
4
Мисля, че той пристигна две седмици след мен. Бяха минали само две седмици, а часовете в Брайър се точеха толкова бавно и дните изглеждаха толкова еднакви – еднообразни, тихи и дълги, че ми се струваше, че съм прекарала там двойно повече време.
Във всеки случай достатъчно дълго време, за да се запозная с всичките странни порядки в къщата, достатъчно дълго, за да свикна с останалите прислужници и те да свикнат с мен. Известно време не можех да разбера защо не ме харесват. Слизах в кухнята и казвах "Здрасти!" на всеки, когото срещнех. "Здрасти, Маргарет!" "Всичко наред ли е, Чарлс?" (Това беше момчето, което точеше ножовете.) "Как сте, мисис Кейкбред?" (Това беше готвачката: тя наистина се казваше Кейкбред[11], не беше шега и никой не се смееше на името ѝ). Чарлс ме поглеждаше така, сякаш беше прекалено уплашен, за да говори, а мисис Кейкбред отвръщаше някак си злобно: "О, сигурна съм, че съм много добре, благодаря".
Предполагах, че се дразнят от присъствието ми, защото им напомнях за всички онези лъскави лондонски неща, които те никога нямаше да видят тук, в това тихо и затънтено място. После един ден мисис Стайлс ме дръпна настрана. Каза:
– Надявам се, че нямаш нищо против, мис Смит, да си поговорим? Не знам как е била управлявана къщата, в която си работила преди... – Тя винаги започваше с думите: "Не мога да кажа какво си правила в Лондон, но тук, в Брайър, обичаме да спазваме стриктно реда в къщата".
Оказа се, че мисис Кейкбред се е засегнала, понеже поздравявах с "добро утро" жената, която помагаше в кухнята, и момчето, което точеше ножовете, преди да съм поздравила нея, а Чарлс е смятал, че искам да го дразня, като му пожелавам "добро утро". Държанието им беше абсолютно дребнаво и глупаво и би могло да накара и една котка да се засмее, но за тях това беше много важно, едва ли не въпрос на живот и смърт. Предполагам, че всеки, на когото му предстоеше през следващите четирийсет години да разнася подноси и да пече сладкиши, щеше да се държи така. Както и да е, осъзнах, че за да се разбирам с тях, трябва да внимавам какво правя. Дадох на Чарлс парче шоколад, което бях донесла от Бъроу и не бях изяла; дадох на Маргарет калъп парфюмиран сапун, а на мисис Кейкбред дадох чифт от черните чорапи, които Господина беше накарал Фил да купи за мен от онзи съмнителен склад. Казах, че се надявам повече да няма лоши чувства. Ако сутрин срещнех Чарлс по стълбите, поглеждах на другата страна. После всички станаха много по-мили с мен. Какво друго може да се очаква от прислужниците? Прислужникът казва: "Господарят е на първо място" а има предвид "Аз съм на първо място". Точно това двуличие не мога да понасям. В Брайър всички мамеха по един или друг начин, но все за дребни работи, от които един истински крадец би се изчервил, като например да спестиш от мазнината за соса на мистър Лили и да я продадеш тайно на чирака на месаря, както правеше мисис Кейкбред. Или да откъснеш седефените копчета от блузите на Мод и да ги задържиш за себе си, казвайки, че са се загубили, както правеше Маргарет. Разкрих всички тези номера след тридневно наблюдение. В крайна сметка спокойно бих могла да бъда дъщеря на мисис Съксби. Или мистър Уей: той имаше петно отстрани на носа – в Бъроу бихме го нарекли джинова пъпка. И от какво, според вас, се беше получило то, на такова място? Той държеше закачен на верижка ключа от мазето на мистър Лили. Никога не сте виждали толкова лъскав ключ! Пък и след като приключвахме с вечерята в килера на мисис Стайлс, той се стараеше да се покаже, като подреждаше съдовете върху подноса, и аз го виждах как изсипва бирата от дъното на чашите в една купичка и я гаврътва, мислейки си, че никой не го гледа. Виждах го, но разбира се, си траех. Не бях отишла там, за да създавам неприятности. Не ми пукаше, че ще се напие до смърт. Пък и така или иначе прекарвах по-голямата част от времето си с Мод. Свикнах и с нея. И тя на моменти ставаше придирчива, но не чак толкова, че да не ѝ угаждам. А и мен ме биваше да доизкусурявам нещата: Започнах да изпитвам удоволствие от грижите за роклите ѝ, от подреждането на фуркетите, гребените и кутиите. Бях свикнала да обличам деца. Свикнах да обличам и нея.
– Вдигнете ръцете си, мис – казвах. – Вдигнете си крака. Стъпете тук. Готово.
А тя измърморваше: – Благодаря ти, Сю. – Понякога си затваряше очите. – Колко добре ме познаваш! – казваше. – Мисля, че познаваш извивките на всеки мой крайник.
С времето наистина ги опознах. Знаех какво обича тя и какво мрази. Знаех коя храна би изяла и коя би оставила и например, след като готвачката продължи да изпраща яйца, отидох при нея и я помолих да ги замени със супа.