Щях да кажа, че е било така, мислех си, за още пет стотачки. Мислех си това, даже докато стоях и наблюдавах жената, която гледаше Мод и я ненавиждаше за стореното, макар и да се мразех заради тази мисъл. Викарият излезе напред и отново се поклони.
– Всичко е готово, сър – отвърна. – Има само една дреболия... Като се вземат предвид необичайните обстоятелства...
– Да, да – каза Господина. Дръпна го настрана и си извади портфейла. Конят мяташе глава; от една от другите къщи се появи момче, за да го отведе. То също погледна към Мод, но после премести очи от нея към мен и ме поздрави, докосвайки каскета си. Разбира се, момчето не я беше видяло на седлото, а аз бях облечена с една от старите ѝ рокли и сигурно му заприличах на господарката, защото тя беше толкова скромна и свита, че изглеждаше така, сякаш беше прислужницата.
Мод не забеляза. Бе забола очи в земята. Викарият си прибра парите в някакъв таен джоб под мантията, а после потри ръце. – Хубаво – каза. – Би ли желала дамата да си смени дрехите? Би ли желала да види стаята си? Или ще направим венчавката веднага?
– Ще я направим веднага – отвърна Господина, преди някой друг да е успял да каже нещо. Свали си шапката и си приглади косата, като малко прекали с къдриците около ушите. Мод стоеше съвсем сковано. Приближих се до нея и вдигнах внимателно качулката ѝ, оправих диплите на наметалото, а после прокарах ръце по косата и бузите ѝ. Тя не ме погледна. Лицето ѝ беше студено. Ръбът на полата ѝ беше тъмен, сякаш беше боядисан с траурна боя. По наметалото ѝ имаше кал. Казах:
– Подайте ми ръкавиците си, мис. – Знаех, че под тях си е сложила чифт бели ръкавици от ярешка кожа. – Би било по-добре да се венчаете с бели вместо с бежови ръкавици.
Тя ми позволи да ги сваля, а после скръсти ръце. Жената ме попита:
– Няма ли да има цвете за дамата? – Погледнах към Господина. Той сви рамене.
– Би ли искала да носиш цвете, Мод? – попита разсеяно. Тя не отговори. – Е, мисля, че не би трябвало да обръщаме внимание на липсата на цвете. А сега, сър, ако обичате...
Заявих:
– Можехте поне да ѝ вземете някакво цвете! Просто едно цвете, което да носи в църквата!
Не бях се сетила за това, докато жената не отвори дума, но сега, ох! Жестокостта на факта, че той щеше да я отведе без цвете до олтара, за да я направи своя съпруга, изведнъж ми се видя стряскаща и аз не можех да я понеса. Гласът ми прозвуча почти яростно. Господина се втренчи в мен и се намръщи, викарият се зачуди, а на жената ѝ стана мъчно; тогава Мод обърна очи към мен и изрече бавно:
– Бих искала да нося цвете, Ричард. Бих искала да нося цвете. И Сю трябва да носи цвете.
С всяко поредно споменаване на думата "цвете" тя сякаш ставаше все по-странна. Господина издиша шумно и започна да се оглежда някак си сърдито. Викарият също се оглеждаше. Беше около един и половина и там, където не стигаше лунната светлина, беше много тъмно. Стояхме на една кална поляна с къпинови храсти. Храстите бяха черни. Даже и в тях да имаше цветя, никога нямаше да ги намерим. Попитах жената:
– Вие нямате ли нещо, които бихме могли да вземем? Нямате ли някакво цвете в саксия? – Тя се замисли за миг, а после влезе пъргаво в къщата си и онова, с което най-после се появи навън, беше клонче с изсъхнали листенца, кръгли като шилинги, бели като хартия, трептящи на няколко тънки дръжки, които бяха готови всеки момент да се счупят.
Беше лунария[12]. Стояхме и се взирахме в цветето и никой не произнесе името му. Тогава Мод го взе и го накъса, като даде няколко стръка на мен, а повечето задържа за себе си. В нейните ръце листенцата затрептяха много силно. Господина запали цигара, дръпна два пъти от нея и я хвърли. Тя продължи да свети в тъмнината. Той кимна на викария, който взе фенера и ни поведе през портата в оградата на църквата по една пътека покрай ред от гробове с разкривени плочи, хвърлящи остри сенки на лунната светлина. Мод вървеше с Господина, а той я държеше под ръка. Аз вървях с жената. Двете щяхме да сме свидетелки. Тя се казваше мисис Крийм.
– Отдалече ли идвате? – попита.
Не ѝ отговорих.
Църквата беше каменна и макар че лунната я осветяваше, изглеждаше съвсем черна. Отвътре беше варосана, но бялото беше пожълтяло. Имаше няколко запалени свещи покрай олтара и пейките, около свещите кръжаха нощни пеперуди, а няколко бяха умрели и плуваха в разтопения восък. Не седнахме, а отидохме направо до олтара, – викарият застана пред нас с Библията си и започна да примигва над страницата. Четеше и бъркаше думите. Мисис Крийм дишаше тежко като кон. Аз стоях и стисках жалките превити стръкчета от цветето и наблюдавах Мод, която беше застанала до Господина и стискаше здраво своите. Бях я целунала. Бях лежала върху нея. Бях плъзгала ръката си по тялото ѝ. Бях я нарекла перла. Тя се беше държала с мен по-добре, отколкото който и да било друг, освен мисис Съксби, и ме бе накарала да я обикна, докато аз възнамерявах да я съсипя.