– Вале пика върху дама купа – казваше. Или: – Господи! Ама че си тъпа!
– Ама че си противен! – отвръщах и продължавах да редя картите, така както си искам. Тестето беше старо, а картите бяха меки като парцали. Преди време един мъж беше убит в някакъв скандал заради нечестна игра, в която бяха използвали тези карти. Наредих ги за последен път и завъртях леко стола си, за да не може Джон да вижда къде ги слагам.
В този момент едно от бебетата се стресна в съня си и ревна, а Чарли Уаг се събуди и излая. Изведнъж в кухнята нахлу силен вятър и пламъците се издигнаха в комина, а дъждът се посипа върху въглените и те изсъскаха. Мисис Съксби отвори очи.
– Какво беше това? – попита.
– Кое какво беше? – попита Джон.
Тогава го чухме: беше тропот в коридора, който водеше към задната част на къщата. Последва нов тропот, който премина в шум от стъпки. Стъпките спряха пред кухнята – за секунда стана тихо, а после се почука бавно и силно на вратата.
Чук-чук-чук. Ето така. Като чукане на врата в някоя пиеса, когато духът на мъртвеца се връща. Във всеки случай не беше чукане на крадец – то е бързо и леко. Човек знае за какво става дума, когато го чуе. Би могло обаче да бъде всичко, абсолютно всичко. Би могло да бъде нещо лошо.
Така си помисли всеки от нас. Спогледахме се, а мисис Съксби посегна към люлката, за да извади от нея бебето и да спре плача му, притискайки го към пазвата си. Джон хвана Чарли Уаг и му затвори устата. Момчетата до мангала се смириха като мишки. Мистър Ибс попита тихо:
– Очакваме ли някого? Момчета, приберете тия неща. Нищо, че ще си изгорите пръстите. Ако са сините[2], спукана ни е работата.
Момчетата започнаха да прибират лирите и златото, което бяха извлекли, завиваха ги в носни кърпи и криеха кърпите под шапките или в джобовете на панталоните си. Едно от тях, най-големият племенник на мистър Ибс, Фил, бързо стигна до вратата и залепи гръб за нея с ръка, пъхната в палтото. Фил беше лежал два пъти в затвора и непрекъснато се кълнеше, че няма да лежи трети път.
После се почука отново. Мистър Ибс попита:
– Всичко ли прибрахте? А сега спокойно, момчета, спокойно. Сю, скъпа, защо не отвориш тая врата?
Погледнах отново към мисис Съксби и след като тя кимна, се приближих и изтеглих резето, – вратата се отвори бързо и се удари силно в мен. Фил си помисли, че някой я е блъснал с рамо – видях го как се подпря на стената, извади ножа си и го вдигна. Вратата обаче се беше отворила от вятъра: той нахлу в кухнята, изгаси половината свещи, разпали мангала и издуха всичките ми карти. В коридора стоеше мъж, облечен в тъмни дрехи, от които капеше вода, а до краката му имаше кожена чанта. Бледите бузи и бакенбардите му се виждаха на слабата светлина, но очите му бяха скрити в сянката на шапката. Нямаше да го позная, ако не беше проговорил. Каза:
– Сю! Ти ли си, Сю? Слава богу! Изминах четирийсет мили, за да те видя. Тук ли ще ме държиш? Боя се, че студът ще ме убие!
Тогава го познах, макар и да не го бях виждала повече от година. Нито един от мъжете, които идваха на Лант стрийт, не говореше като него. Казваше се Ричард Ривърс или Дик Ривърс, а понякога – Ричард Уелс. Ние обаче го наричахме с друго име и аз го произнесох, след като мисис Съксби ме видя, че се взирам, и извика:
– Кой е?
– Господина – отвърнах.
Всъщност изговаряхме думата не както би я изговорил един истински господин, захапвайки я с всичките си зъби, а сякаш беше риба и я бяхме разрязали на две – "Го сина".
– Господина е – повторих, а Фил веднага прибра ножа, изплю се и се върна при мангала. Мисис Съксби обаче се завъртя на стола, а бебето извърна червеното си лице от пазвата ѝ и отвори уста.
– Господине! – извика тя. Бебето започна да пищи, а Чарли Уаг, когото Джон беше пуснал, се втурна с лай към Господина и сложи лапи върху палтото му. – Как ни изплашихте само! Дейнти, вземи един фитил и запали свещите. Сложи водата на огъня за чая.
– Предположихме, че са сините – казах аз, след като Господина влезе в кухнята.
– Мисля, че и аз съм посинял – отвърна той. Остави чантата на пода, потрепери, свали си подгизналата шапка и ръкавиците, а после и палтото, от което капеше вода; от него веднага започна да се вдига пара. Потри ръце, а после ги прокара по главата си. Косата и бакенбардите му винаги бяха дълги и сега, след като се бяха изправили от дъжда, изглеждаха още по-дълги, черни и гладки. На ръцете му имаше пръстени, а на жилетката му беше закачен часовник със скъпоценен камък на верижката. Без да ги разглеждам внимателно, знаех, че пръстените са фалшиви, а камъкът е стъклен; бяха обаче дяволски добра имитация.