Хората я наричат развлекателна. Чичо ми я колекционира, съхранява я, подрежда я на лавици в затворени шкафове; той обаче я съхранява, колкото и да е странно, не заради самата литература, а защото тя служи като средство за задоволяване на една ексцентрична страст.
Имам предвид страстта на учения.
– Виж, Мод – казва тихо той, докато отваря стъклените врати на шкафовете и прокарва пръсти по кориците на книгите, които е изложил в тях. – Забелязваш ли ивиците върху хартията, които я правят да изглежда като мрамор, марокена върху гръбчето, позлатените ръбове? Погледни вдлъбнатите букви. – Накланя книгата към мен, но ревниво я пази и не ми позволява да я взема. – Не още, не още! Виж и тази. Готически букви в заглавието, издълбани в червената основа. Главните букви са богато украсени, а полетата са широки колкото самия текст. Какво екстравагантност! И тази! Най-обикновен картон, но погледни, фронтисписът – картината е на жена, облегната на кушетка, а до нея лежи мъж, чийто член е гол и тъмночервен на върха, – е имитация на Борел[13], нещо много рядко. Купих книгата като млад от една сергия в Ливърпул за един шилинг. Сега не бих се раздели с нея и срещу петдесет лири. Хайде стига! – Видял ме е, че се изчервявам. – Недей да скромничиш като ученичка! Нима съм те довел тук и съм ти показал колекцията си, за да те гледам как се изчервяваш? Не искам да се повтаря. Това е работа, а не развлечение. Скоро ще забравиш за същността, разглеждайки щателно формата.
Повтаря ми го много пъти. Не му вярвам. На тринайсет години съм. Отначало книгите ме изпълват с ужас, защото ми изглежда отвратителен фактът, че децата, след като се превърнат в жени и мъже, ще правят онова, което е описано в тях – ще станат сладострастни, ще имат някакви тайни израстъци и кухини, ще се възбуждат, ще изпадат в кризи и няма да мислят за нищо друго, освен за непрекъснатото сливане на парещата си плът. Представям си как ми затварят устата с целувки. Представям си как ми разтварят краката. Представям си как ме опипват и проникват в мен... На тринайсет години съм, както вече споменах. Страхът отстъпва пред тревожността: всяка нощ лежа будна до Барбара и докато тя спи; отмятам одеялото, за да разгледам извивката на гърдите ѝ. После започвам да я гледам, докато се къпе и се облича.
Краката ѝ, които според онова, което виждам в книгите на чичо си, трябва да бъдат гладки, са покрити с черни косми; мястото между тях – което, доколкото знам, трябва да бъде чисто и светло, е по-тъмно от всяко друго. Това ме тревожи.
Един ден тя най-сетне ме хваща, докато се взирам в нея.
– Какво гледаш? – пита.
– Катеричката ти – отвръщам. – Защо е толкова черна?
Тя се отдръпва ужасена от мен, пуска си полата и си покрива гърдите с ръце. Бузите ѝ пламват.
– Ох! – извиква. – И таз добра! Откъде си научила, че се казва така?
– От чичо си – отвръщам.
– Лъжкиня! Чичо ти е джентълмен. Ще кажа на мисис Стайлс!
Казва ѝ. Мисля си, че мисис Стайлс ще ме удари, но и тя като Барбара се стъписва. После обаче взема калъп сапун и докато Барбара ме държи, го пъха в устата ми, натиска силно, движи го напред-назад върху устните и езика ми.
– Ще продължаваш да говориш като изчадие, така ли? – пита, докато го прави. – Като безсрамница, като развратница? Като собствената си майка, която беше никаквица? Така ли? Така ли?
После ме оставя да падна и си бърше нервно ръцете с престилката. Нарежда на Барбара от тази нощ нататък да спи в собственото си легло на тъмно, да държи вратата между стаите ни открехната и да гаси лампата.
– Слава богу, че носи ръкавици – чувам я да казва. – Те няма да ѝ позволят да върши други щуротии...
Мия си устата, докато езикът ми се нацепва и от него потича кръв, продължавам да плача и все още усещам вкуса на лавандулата. Мисля си, че в устните ми със сигурност има отрова.
След време обаче престава да ми пука. Катеричката ми почернява като катеричката на Барбара; осъзнавам, че книгите на чичо ми са пълни с лъжи, и се ненавиждам, защото съм ги смятала за истини. Горещите ми бузи изстиват, червенината по крайниците ми избледнява. Тревожността ми прераства в презрение. Превръщам се в онова, за което съм отгледана. Ставам библиотекарка.
– "Похотливият турчин" – казва чичо ми и вдига очи от книжата си. – Къде стои тя?
– Ето тук, чичо – отвръщам. За една година съм научила мястото на всяка книга по лавиците му. Запозната съм със структурата на огромния му показалец, на неговата "Универсална библиография на Приап и Венера"[14].
14
Според гръцката митология бог Приап е бил с много голям фалос, който подобно на големите гърди на Венера е бил символ на плодородието. Впоследствие той става бог на чувствените наслади. – Бел. пр.