– Не мога да си го представя – отвръща мистър Ривърс. – И вашият "Показалец" е систематизиран...
– По заглавия, по автори, по датата, на която сме получили книгата, и, забележете, сър, по видове удоволствие. Представили сме ги по категории, с най-голяма точност.
– Книгите ли?
– Удоволствията! Докъде сме стигнали, Мод?
Господата се обръщат към мен. Отпивам от виното си. – До похотта към животните – отвръщам.
Чичо ми кимва. – Точно така – продължава. – Виждате ли, Ривърс, колко полезна ще бъде нашата библиография за учените в тази област? Ще бъде същинска Библия.
– Плътта, превърната в думи – казва мистър Хотри и се усмихва, наслаждавайки се на фразата. Улавя погледа ми и намига. Мистър Ривърс обаче продължава да гледа сериозно чичо ми.
– Голяма амбиция – отбелязва.
– Големи усилия – добавя мистър Хъс.
– Наистина – съгласява се мистър Хотри, като отново се обръща към мен. – Опасявам се, мис Лили, че чичо ти продължава да те експлоатира безмилостно.
Свивам рамене. – Бях обучена за изпълнението на задачата – отвръщам, – така както обучават прислужниците.
– Прислужниците и младите дами – казва мистър Хъс – са различни създания. Нима не съм го повтарял много пъти? Очите на момичетата не трябва да се изхабяват с четене, нито малките им ръце да загрубяват от стискане на писалки.
– Що се отнася до второто, така смята и чичо ми – отвръщам и му показвам ръкавиците си, – макар че той естествено е загрижен за опазването на книгите си, а не на пръстите ми.
– И какво толкова е станало, че тя работи по пет часа на ден? – пита чичо ми. – Аз работя по десет! За какво друго да се трудим, ако не за книгите? А? Спомнете си за Смарт[15] и за Дьо Бюри[16]. Или за Тилиус[17], толкова отдаден на страстта си колекционер, че е убил двама души заради библиотеката си.
– Помислете за брат Винсенте[18], който е убил дванайсет души заради своята! – Мистър Хотри клати глава. – Не, не, мистър Лили. Експлоатирай племенницата си с работа, щом трябва. Но не я тласкай към насилие заради литературата, защото никога няма да ти го простим.
Господата се смеят.
– Добре, добре – отвръща чичо ми.
Разглеждам ръката си и мълча. Пръстите ми са червени като рубин през стъклото на чашата, пълна с тъмно вино, инициалът на майка ми почти не се вижда, докато не обърна кристала; тогава инкрустацията изпъква.
Ще бъдат сервирани още две блюда, преди да получа разрешение да напусна масата, и часовникът ще удари още два пъти, докато седя сама в гостната и чакам към мен да се присъединят господата. Чувам мърморенето на гласовете им и се чудя какво ли обсъждат в мое отсъствие. Когато най-после идват, лицата им са малко по-розови, а дъхът им мирише на кисело от дима. Мистър Хотри изважда пакет, обвит с хартия и завързан с канап. Подава го на чичо ми, който се мъчи да го отвори.
– Така, така – казва чичо ми, а после, след като е извадил книгата и я е приближил до очите си: – Аха! – Движи устни.
– Погледни, Мод, погледни какво ни е донесъл малкият мръсник. – Показва ми томчето. – Е, какво ще кажеш?
Книгата е най-обикновен роман с безвкусна подвързия, но с непознат фронтиспис, който прави изданието рядкост. Поглеждам и против волята си чувствам как в мен се надига вълнение, от което ми пресъхва устата. Започва да ми се гади. Отвръщам:
– Много хубаво нещо за нас, чичо, без съмнение.
– Виждаш ли орнамента във форма на цвете? Виждаш ли го?
– Виждам го.
– Не мисля, че сме предполагали за съществуването на подобно нещо. Сигурен съм, че не сме. Трябва да се върнем назад. А мислехме, че тази статия е завършена, нали? Утре ще се върнем към нея. – Почесва се по врата. Харесва му предчувствието за удоволствие. – А сега си свали ръкавиците, момиче. Нали не смяташе, че Хотри ни носи книги, за да оставяш по подвързиите им мазните си пръсти? Така е по-добре. Нека да чуем част от книгата. Седни да ни почетеш. Хъс, ти също трябва да седнеш. Ривърс, обърнете внимание на гласа на племенницата ми – колко гладко и ясно чете тя. Аз съм я научил. И така... Мачкаш гръбчето, Мод!