Мистър Ривърс кимва.
– Разбирам ви. Дали даден предмет е рядък или не, зависи от желанието на сърцето, което го търси. – Поглежда към мен. – Много е странно. А колко мъже търсят книгата, откъс, от която току-що чухме?
Лицето на чичо ми става потайно.
– Колко ли, сър? Ще ви отговоря така: предложете я за продажба на търг и ще разберете! Хмм!
Мистър Ривърс се смее.
– Да, със сигурност...
Но под пласта от любезност той изглежда умислен. Прехапва устна – зъбите му са жълти, приличат на вълчи на фона на тъмната му брада; устата му обаче е мека и удивително розова. Мълчи, докато чичо ми отпива от чашата си, а мистър Хотри се мъчи да подкладе огъня. После отново проговаря.
– Ами ако две книги, мистър Лили – казва, – се търсят от един-единствен клиент? – Как трябва да се оценят?
– Две книги ли? – Чичо ми оставя чашата. – Издание в два тома?
– Две заглавия, които имат връзка помежду си. Някой има едното и търси да си набави другото. Второто ще увеличи ли стойността на първото?
– Естествено, сър!
– Така и предполагах.
– Мъжете плащат абсурдно много пари за подобни неща – намесва се мистър Хъс.
– Да – отвръща чичо ми. – Така е. Естествено в моя "Показалец" тези особености са споменати...
– "Показалец" – тихо изрича мистър Ривърс; останалите продължават да говорят. Седим и слушаме – или се правим, че слушаме, и след малко той се обръща към мен и започва да изучава лицето ми. – Може ли да ви попитам нещо, мис Лили? – казва. И след като кимвам: – Как виждате себе си след завършването на труда на чичо си? Всъщност защо работите за него?
Предполагам, че съм се усмихнала горчиво. Отвръщам:
– Въпросът ви е безсмислен и аз не мога да ви отговоря. Трудът на чичо ми никога няма да бъде завършен. Има прекалено много нови книги, които трябва да бъдат добавени, прекалено много загубени книги, които трябва да бъдат издирени, прекалено много неизвестност. Спорът между чичо ми и мистър Хотри никога няма да приключи. Погледнете ги само. Ако издадем този "Показалец", както възнамерява да направи чичо ми, той веднага ще започне да работи върху притурките му.
– Значи искате да кажете, че ще останете при него през цялото това време? – Мълча. – И вие сте не по-малко отдадена на тази работа от него?
– Нямам друг избор – отвръщам най-после. – Притежавам много малко умения и както вече вие самият отбелязахте, те са доста странни.
– Вие сте дама – казва тихо той – и сте млада и красива. Знаете, че думите ми не са израз на любезност. Просто казвам истината. Бихте могли да правите каквото поискате.
– Вие сте мъж – отвръщам. – Мъжките истини са различни от женските. Уверявам ви, че не бих могла да правя нищо.
Той се колебае, вероятно затаява дъх. А после:
– Бихте могли... да се омъжите, което не е малко.
Изрича думите, вперил поглед в книгата, от която съм чела; чувам го и се изсмивам високо. Чичо ми, който смята, че съм се изсмяла на някоя от плоските му шеги, поглежда към мен и кимва. – Така ли мислиш, Мод? Виждаш ли, Хъс, даже племенницата ми смята така...
Изчаквам, докато той отново извръща лице от мен към нещо, което е привлякло вниманието му. После посягам към книгата, която лежи на поставката, и леко повдигам корицата ѝ.
– Погледнете, мистър Ривърс – казвам. – Това е плочка, която чичо ми прикрепя към всяка своя книга. Виждате ли изображението?
Плочката представлява емблемата му, измислена хитро от самия него – лилия, странно удължена, за да прилича на фалос, обвита в долната си част с бодливо стъбло[19]. Мистър Ривърс навежда глава, за да я разгледа, и кимва. Оставям корицата да се затвори.
– Понякога – продължавам, без да вдигам поглед, – си мисля, че такава плочка е залепена върху плътта ми, че ми е поставен етикет, че съм описана и сложена на някоя лавица: толкова много приличам на една от книгите му. – Повдигам очи към неговите. Лицето ми пламти, но все още говоря спокойно. – Миналата вечер споменахте, че сте се запознали с порядките в тази къща. В такъв случай сигурно сте разбрали за какво става дума. Ние не сме предназначени за обща употреба – моите посестрими, книгите, и аз. Чичо ми ни държи встрани от света. Нарича ни "отрови", твърди, че ще нараним незащитеното око. Нарича ни свои деца, свои безпризорни деца, които са дошли при него от всички краища на света – някои са скъпи и добре съхранени, други са дрипави, издраскани, със смачкани гръбчета, някои са разкошни, други са невзрачни. Според мен той най-много обича невзрачните, макар и да говори против тях, тъй като те са тези, които другите родители – имам предвид другите букинисти и колекционери, изхвърлят. Аз бях като тях, имах дом и го загубих...