— Ако уважаемите колеги — казва отново Чаруел, — която имат честта да сътрудничат на Съндис, си направят труда да пресметнат по-точно вероятните характеристики, биха се убедили, че тук ни се предлагат абсурдни версии. Аз не вярвам някой от тях да намери научни аргументи, за да ни убеди, че е възможно да бъде създадена балистична ракета с предполагаемите характеристики, но да се движи с твърдо гориво. Разузнаването си е разузнаване, но здравата логика, която идва от научните истини, е нещо друго. Напразно си губим времето. Стотонната ракета, която уж се изстрелвала от 100-ярдови катапулти, е пълна измислица и глупост, която говори, простете, за невежество…
— Искам да напомня на лорд Чаруел, че досегашните сведения са твърде оскъдни и се нуждаят от внимателна проверка. Той много добре знае, че в момента когато вермахтът владее Западна Европа, немското контраразузнаване е по петите на нашите най-добри агенти. Зачестиха провалите. Сега се планира опресняване на състава. Но неговото внедряване при тези условия и функционирането му ще бъдат силно затруднени. Да чакаме ли? Аз мисля, че всяко изчакване е вредно. Ние правим всичко възможно да разузнаем обектите с най-голяма достоверност… Позволете ми да направя едно заявление по повод първия въпрос на лорд Чаруел. Защо уважаемият професор ни предлага да създадем познати нам модели на ракети? Не допускате ли, че немците използуват някаква друга схема. Не забравяйте за проектите на професор Оберт и руснака Циолковски. Те и двамата предлагаха ракети с течно гориво.
— Това е абсурд за съвременната технология — още повече се разгорещява Чаруел.
— Но позволете, физическите закони, които ние познаваме, не ни забраняват да използуваме въглеводородните смеси с окислител, например кислород. Ефектът е значително по-голям от този при барута — отговаря в своя защита Съндис.
— Това едва ли е възможно в теоретичен план, да не говорим за практиката. — Доктор Кроу, моля, какво показаха вашите изследвания?
— Направих експеримент в моята лаборатория. След него аз отхвърлям възможността германците да използуват течно гориво — казва Кроу прав и сяда.
— И за да не останат напразни вашите илюзии — продължава лорд Чаруел, — потърсете отговора в неудачните взривове на барутни ракети с що-годе подходящи размери…
Предложението на Съндис да се бомбардира Узедом не се приема. Представителите на военновъздушните сили настояват да не се бърза с това решение. Те искат да им се предостави достатъчно време за детайлно разузнаване на всички възможни цели, тъй като бомбардирането им при добра защитеност със средства за противовъздушна отбрана ще доведе до големи, и то неоправдани жертви. Чърчил сякаш физически усеща върху себе си яростните очи на Хитлер, който може би му готви изненада.
Сега, разбира се, не е 1940 г., когато той след поражението при Дюнкерк се провиква за кураж от Парламента: «Нека противникът никога не забравя, че Англия е само част от нашата империя… Ако тук ни засипват с бомби и ни карат да се скрием в добре защитените скривалища, флотът ни, който владее положението, ще си каже решаващата дума в свещената борба…»
Чърчил можеше да произнася каквито си иска речи, за да повдигне духа на народа, но изтръпваше при мисълта Хитлер да предприеме нахлуване в Англия. Премиерът нямаше увереността, че островът щеше да събере сили, за да му се противопостави. Сам той не можеше да се справи с германската военна машина, набрала толкова силни обороти…
Но какво иска сега да му подскаже Хитлер с «ракетното оръжие»? Не иска ли да го сплаши, да го притисне, за да не открива втория фронт?
При тези мисли Чърчил едва доловимо се усмихва. Каква наивност! Та нали той сам отлага вече толкова пъти отварянето му въпреки изричното настояване на Съветския съюз още от началото на войната. Той отказва да стори това през 1941, след това през 1942 година. Използува цялото свое изкуство, цялото красноречие, за да забави този ден. Но не смееше да се хвали много с това, за да не го обвинят един ден, че неоправдано е съдействувал за удължаване на войната. Той се грижеше за историята и за своето място в нея.
През юли 1942 г. с Рузвелт решиха да открият втори фронт, но в Северна Африка.
Чърчил не иска да признае, че му е необходима възможно най-бърза победа на английското оръжие по две причини. Той разбира, че приносът на Съветския съюз ще бъде решаващ. Това силно ще повлияе на бъдещето. Втората причина е вътрешнополитическа. Пораженията на Англия през 1942 г. не могат да не се свързват с дейността на ръководеното от него правителство. Скоро ще му се наложи да се спасява лично той. А това може да стане само на полесражението.