Жана беше успяла да установи връзка с една немска военна организация с «ултрасекретна програма».
— Жорж — казва веднъж тя. — Аз познавам Курт.
— Кой?
— Един офицер. Ухажваше ме още преди три години, когато бях в Динар.
Жорж я гледа с укор.
— Не, Жорж. Как можеш да си го помислиш?
— Добре, Жанет, но внимавай.
Жана Русо успява да узнае ценни подробности за изпитанията на секретното оръжие в «Пенемюнде». Тя вербува преводачката в щаба на тайнствената организация на полковник Вахтел.
Всички сведения, които събира, предава на Петрел. А той с радиостанцията излъчва в ефира много шифрограми. Тази беше последната, но може би най-важната.
(Същия ден доктор Джонс я получава и решава, че тя заслужава вниманието на съвета по отбраната.)
Шифрограмата има изключителна стойност. Амниарикс съобщава: «На остров Узедом се разработват нови оръжия: заразни биологични елементи, управляеми бомби, снаряди с реактивни двигатели. Някои от тях се окачват на самолети майки, които отдалече ги пускат над целта, а после бързо се скриват. Готова е „стратосферната“ бомба. Излита нагоре и после се спуска на разстояние около 500 километра. Много от тези бомби са несъвършени и се разрушават, преди да достигнат целта. Командир на 155-и зенитен полк е полковник Вахтел. Той е заповядал до края на октомври батареите му да заемат позиции в Северна Франция, района на Амиен—Абвил—Дюнкерк. Разполага с близо 100 стартови устройства, които могат да водят огън с темп на стрелбата една „управляема бомба“ на двадесет минути. Много скоро броят на стартовите позиции ще нарасне четири пъти. Майор Земерфелд е технически съветник на полковник Вахтел. Той е казал, че само 100 управляеми бомби ще унищожат Лондон…»
Това донесение беше достатъчно авторът му да получи смъртна присъда…
Сега френските селяни стоят мълчаливи и чакат своята нерадостна участ.
— Давам ви десет минути. Предайте ги или ще стреляме! — казва есесовецът.
Секундите чукат в слепоочията на всеки, който разбира какво ще стане само след малко…
В този момент вниманието на селяните е привлечено от един човек, който върви бавно по обезлюдената улица направо към площада. Мълчанието става още по-напрегнато.
Това беше Жорж Ламарк — Петрел. Предал съобщението на Амниарикс, сега, за да спаси селото, се предаваше сам…
Убиха го без съд. Там, на площада, тялото му падна в прахта…
Коя опасност е по-голяма
12 август 1943 година.
Чърчил, захапал дълга пура, леко наведен крачи по дебелия мек килим, без да обръща внимание на пепелта, която се рони по жилетката му.
Спира се пред масичката с бутилки, пуска струя сода в чаша с уиски, тя плисва по реверите му, но това не му прави впечатление, отпива глътка и отива към близкия прозорец на просторния кабинет. После крадешком поглежда към бюрото. Там лежат разтворени папки и пликове с надпис: «Особена важност!»
Още през 1940 г. Чърчил беше казал на генерал Исмей:
— Вие имате твърде ниско мнение за умствените възможности на своя премиер.
— Не разбирам, сър.
— Защо е нужно някой посредствен чиновник от разузнавателното управление да ми предава сдъвкана информация, нима се съмнявате, че сам не бих могъл да се ориентирам?
— Но, сър…
— За мен е по-важно да прочета оригинала на източника… От този момент Чърчил започва да получава купища документи. Но скоро разбира, че си е поставил непосилна задача. Той не само не може внимателно да ги прочете, но и не може да ги анализира. За това се иска много голяма специална подготовка. Тогава заповядва да му представят само ограничено количество от «чистата информация». Продължава да се инати и да се осланя на своя талант, но все повече се убеждава, че не винаги може да знае най-добре как стоят нещата. Въпреки това продължава със своето знаменито «Аз знам по-добре!» и упорито чете предоставената му директна информация от агентите.
Сега на масивното бюро е донесението на английски разузнавач — немски офицер. Той твърди, че в «Пенемюнде» се създава балистична ракета и самолет снаряд. Съобщава и мястото, където се подготвят стартовите позиции.