Срещата не е случайна. През юли немският фронт на Изток се задъхва. Вермахтът прехвърля натам резервите си, които бяха много необходими на Хитлер, за да оказва «дипломатически» натиск върху англо-американците. На 23 юни Съветската армия вече успешно настъпва в Белорусия. Към Берлин е образуван гигантски 400-километров пробив. Хитлер няма сили да го запълни, войната застрашително се приближава към Германия. С Третия райх вече воюват близо 50 държави!
Всеки месец вермахтът губи 400 хиляди души. Тъжна картина от непрекъснати влакове с ранени, които непрекъснато пристигат от Източния фронт. Англо-американската авиация руши германските градове.
За да повдигне бойния дух, Хитлер няколко пъти обявява тотална мобилизация. Той иска да създаде впечатление, че Германия има неизчерпаеми резерви, които скоро ще обърнат положението в негова полза.
Крупните босове благославят все по-голямото съсредоточаване на властта в ръцете на есесовския апарат. От 23 август 1943 г. Химлер става министър на вътрешните работи и заявява, че ще бъде безжалостен и ще възстанови «значително загубения сред населението авторитет на империята.»
В докладите си командуващите групи армии на Запад прокарват мисли, които силно дразнят Хитлер. Ромел настоява: «Спрете бойните действия на Запад, за да удържим фронта на Изток!»
Фюрерът усеща, че от него се отвръщат онези, които го доведоха до властта и му оказваха доскоро пълна подкрепа.
На секретната среща той държи реч час и половина, но без обичайната помпозност. След прегледа на тежкото положение на Райха той се обръща към насъбралите се с молба да му дадат време, за да «оправи положението».
Като напомня за миналите си заслуги, той разкрива картите си, като моли да му окажат доверие:
— Загубя ли аз, губите и вие — им казва той.
Но босовете, свързани с международния капитал, едва ли мислят така. Те не само че не му вярват, но и му се надсмиват. Къде ги търси Хитлер, нима той мисли, че те са се приготвили да паднат заедно с него в пропастта! Дъното е за него… Вечерта същия ден е дадена «зелена улица» на отдавна готвеното покушение над фюрера, в което те играят своята роля…
Сляпата сила поражда страх
6 юли 1944 година, Чърчил говори за безпилотните самолети в Палатата на общините.
— Вече три седмици Лондон е подложен на бомбардировките от оръжие, което за разлика от пилотирания самолет, който може да се отклони от въздушния бой с превъзхождащ го противник или да не навлезе в зоната на плътната противовъздушна отбрана, самолетите снаряди сляпо следват своя път. Никакви военни съображения не диктуват употребата на това оръжие. Това е форма на фашистко варварство. Тази сляпа бомбардировка ни напомня вандализмът на тевтонските рицари… Откакто е започнал десантът, премиерът сякаш се е преобразил.
С патетиката той скрива слабостите на разузнаването, които силно се отразяват на начините за противодействие срещу немските атаки. Разузнаването все още не може с достатъчна сигурност да твърди що за оръжие са Фау–1 и Фау–2. Информацията, с която премиерът разполага, в никакъв случай не го задоволява. Той не знае какво е вероятното количество летящи бомби, които противникът е в състояние да произведе. Не е наясно на каква височина и с каква скорост ще продължат предстоящите атаки…
Чърчил се дразни от факта, че досегашната бомбардировка на немските складове и железопътни линии не води до снижаване на интензивността на обстрела. Това значи, че разузнаването не е наясно къде се съхраняват летящите бомби. Уверяват го, че тази задача е възложена на агентите от френската Съпротива, които в скоро време ще кажат истината и че вероятно става дума за подземни складове! Но тогава тяхното унищожаване ще породи нови проблеми. «Дали Хитлер не се изхитрява с по-малко средства да постига по-голям ефект, отколкото ние харчим с нашите „летящи крепости“» — си казва той.
Разузнаването не беше подготвило нито него, нито населението за тежкото изпитание. Чърчил знае за силния страх, който предизвиква това оръжие. Обикновено като чуят характерния рев на приближаващата се летяща бомба, хората в панически ужас се свират в скривалищата и чакат да мине тревогата или да бъдат затрупани от събарящите се с грохот здания. В такива моменти секундите стават вечност…
Интересни мисли му идват на Чърчпл, но той не може да си позволи да ги сподели публично. Иска му се да говори увлекателно и впечатляващо за тази борба. Това бе слабост от литературните му увлечения. Иска му се да каже: