— Върнах се към обичайната си работа. Сега съм във фабриката „Тод“. Правим части за двигатели, зъбни колела, бутала и сачмени лагери.
— А защо чекистите са си наумили, че си контрареволюционер?
— Фабриката избира депутат за московския съвет. Един от инженерите обяви, че ще се кандидатира като меншевик. Проведе събрание и аз отидох да го чуя. Имаше само десетина човека. Аз не говорих, тръгнах си по средата на срещата и не гласувах за него. Разбира се, спечели кандидатът на болшевиките. Но след изборите уволниха всички, които бяха присъствали на меншевишкото събрание. А миналата седмица ни арестуваха.
— Ние не можем да правим така — отчаяно рече Григорий. — Дори и в името на революцията. Не можем да арестуваме работници, защото са отишли да чуят различно мнение.
Константин го изгледа някак особено.
— Да не си бил някъде другаде?
— Разбира се. Воювах срещу контрареволюционните армии.
— Затова и не знаеш какво става.
— Искаш да кажеш, че това се е случвало и преди?
— Гришка, то се случва всеки ден.
— Не мога да повярвам.
Магда се намеси.
— А снощи получих вест от една приятелка, която е омъжена за полицай. Съобщаваше ми, че Константин и останалите ще бъдат разстреляни в осем тази сутрин.
Григорий погледна армейския си часовник. Беше почти осем.
— Пински! — провикна се той.
Полицаят влезе.
— Спри екзекуцията.
— Опасявам се, че е твърде късно, другарю.
— Искаш да кажеш, че хората вече са разстреляни?
— Не съвсем — отвърна Пински и се приближи към прозореца.
Григорий го последва. Магда и Константин застанаха до него.
Долу, в покрития със сняг двор, наказателният отряд се събираше в ясната светлина на ранното утро. Срещу войниците бяха застанали десетина мъже, треперещи в тънките си дрехи. Над главите им се вееше червеното знаме.
Пред погледа на Григорий войниците вдигнаха пушките си.
Григорий извика:
— Престанете веднага! Не стреляйте! — Но гласът му беше приглушен зад стъклото и никой не го чу.
След миг се чу стрелба.
Осъдените паднаха. Григорий ги гледаше ужасен.
В снега около телата се появиха кървави петна, яркочервени като знамето.
Четиридесет и първа глава
11–12 ноември 1923 година
Мод спа през деня и стана рано следобед, когато Валтер прибра децата от неделното училище. Ерик беше на три, Хайке — на две, и изглеждаха така сладки в хубавите си дрешки, че Мод усещаше как сърцето й ще се пръсне от любов.
Никога не беше изпитвала такова чувство. Дори лудата й страст по Валтер не беше така завладяваща. Освен това децата й причиняваха отчаяна тревога. Щеше ли да успее да ги отхрани, да ги сгрее и да ги защити от бунтовете и революцията?
Нахрани децата с топло мляко и хляб, за да се стоплят, после почна да се подготвя за вечерта. Двамата с Валтер устройваха скромно семейно тържество в чест на тридесет и осмия рожден ден на братовчеда на Валтер, Роберт фон Улрих.
Противно на страховете — или пък надеждите — на старите фон Улрихови, Роберт не беше загинал във войната. Във всеки случай Валтер не стана граф. Роберт беше военнопленник в лагер в Сибир. Когато болшевиките сключиха мир с Австрия, Роберт и другарят му от войната Йорг, се отправиха към дома. Вървяха пеш, спираха коли и се возеха на товарни влакове. Отне им цяла година, но успяха, а когато се върнаха, Валтер им намери апартамент в Берлин.
Мод си сложи престилката. В кухничката на малката къща, тя направи супа от зеле, стар хляб и ряпа. Приготви и малка торта, макар че се наложи да подсили съставките с още ряпа.
Научила се беше да готви и да прави още много неща. Една възрастна доброжелателна съседка се беше смилила над обърканата благородничка и я беше научила как да оправя легло, да глади риза и да мие вана. Всичко това беше удар за Мод.
Живееха в градска къща като за средната класа. Не можеха да харчат пари за нея, нито пък да си позволят прислуга, както Мод беше свикнала, и притежаваха доста мебели, купени на старо, за които Мод тайно мислеше, че са безнадеждно провинциални.
Очакваха по-добри времена, ала нещата всъщност се влошиха: кариерата на Валтер във външното министерство стигна до задънена улица заради брака му с англичанка. Той би сменил професията си, но в икономическия хаос имаше късмет, че изобщо разполага с работа. А след четири бедни години първоначалните недоволства на Мод изглеждаха дребнави. Тапицерията на мебелите беше закърпена на местата, където децата я бяха скъсали, счупените прозорци бяха запушени с картон, а боята навсякъде се лющеше.