За изненада на Мод Роберт рече:
— Съгласен съм с чичо Ото. Демокрацията отслабва хората. Германия има нужда от силен водач. Двамата с Йорг постъпихме в Националсоциалистическата партия.
— О, Роберт, за Бога! — отвърна с погнуса Валтер. — Как можахте?
Мод се изправи и жизнерадостно попита:
— Някой ще желае ли торта?
II
В девет Мод напусна празненството, за да иде на работа.
— Къде ти е униформата? — попита свекърва й, докато си вземаха довиждане. Сузане мислеше, че нощем Мод работи като гледачка за някакъв богат стар господин.
— Държа я там и се преобличам, когато пристигна — отговори Мод. Всъщност тя свиреше на пиано в клуба Нахтлебен. Вярно беше обаче, че държи униформата си на работното място.
Трябваше да печели пари, а не беше научена да върши нещо повече от това да се облича добре и да ходи на празненства. Имаше малко наследство от баща си, но когато дойде в Германия, го обърна в марки и сега то нямаше никаква стойност. Фиц отказа да й даде пари, понеже още беше ядосан, че се е омъжила без негово разрешение. Заплатата на Валтер във външното министерство беше повишавана всеки месец, но така и не смогваше да догони инфлацията. Това донякъде се компенсираше от факта, че и наемът за къщата сега беше пренебрежимо малък и хазяинът вече не си правеше труда да го събира. Но трябваше да купуват храна.
Мод пристигна в клуба в девет и половина. Мястото беше наскоро обзаведено и украсено и изглеждаше добре дори и на светло. Келнерите бършеха чашите, барманът трошеше лед, а някакъв слепец акордираше пианото. Мод се преоблече в дълбоко деколтирана вечерна рокля и се накичи с фалшиви бижута. После се гримира тежко с пудра, очна линия и червило. Когато заведението отвори в десет, тя вече беше на пианото.
Клубът бързо се напълни с официално облечени мъже и жени, които танцуваха и пушеха. Купуваха си коктейли с шампанско и дискретно смъркаха кокаин. Въпреки бедността и инфлацията, нощният живот в Берлин вървеше с пълна сила. За тези хора парите не бяха проблем. Или получаваха доходи от чужбина, или разполагаха с нещо по-добро от пари — запаси от въглища, касапница, тютюнев склад или злато, което беше най-доброто от всичко.
Мод участваше в дамски оркестър, който изпълняваше новата музика, джаз. Фиц би се ужасил да види това, но на нея работата й харесваше. Винаги се беше бунтувала срещу ограниченията на възпитанието си. Изпълнението на едни и същи мелодии всяка вечер можеше и да е досадно, ала и така освобождаваше нещо потиснато вътре в нея. Мод се намести на столчето пред пианото и примигна кокетно на публиката.
В полунощ имаше самостоятелно изпълнение. Свиреше и пееше песни, които бяха станали известни благодарение на негърски певици като Алберта Хънтър. Научила ги беше от слушане на американски плочи на грамофона на собственика на заведението.
Между изпълненията един клиент се дотътри до пианото и рече:
— Ще изсвириш ли „Блуса на обезсърчените“?
Мод знаеше песента, голям хит на Беси Смит. Подхвана блуса в ми бемол.
— Може. Колко плащаш?
Мъжът подаде банкнота от един милиард марки.
Мод се разсмя.
— Това няма да ти купи и първия акорд. Нямаш ли някаква чуждестранна валута?
Човекът даде един долар.
Мод взе банкнотата, натика я в ръкава си и изпълни „Блуса на обезсърчените“.
Много се зарадва на долара, който струваше около трилион марки. Въпреки това й беше малко тежко, наистина настроение за блус. Голямо постижение беше за жена с нейния произход да се научи да си заработва бакшиши, но беше унизително.
След изпълнението същият клиент я причака на връщане към гримьорната. Сложи ръка на хълбока й и попита:
— Би ли искала да закусиш с мен, миличка?
През повечето вечери я задиряха, въпреки че на тридесет и три години беше една от най-възрастните жени в клуба — момичетата бяха на по деветнадесет-двадесет години. Когато се случеше нещо такова, нямаха право да вдигат скандал. От тях се очакваше да се усмихнат сладко, внимателно да отместят ръката на натрапника и да кажат:
— Не тази вечер, господине.
Но невинаги това беше достатъчно обезкуражаващо и момичетата бяха научили Мод на нещо по-ефикасно.
— Имам от онези дребни гадинки долу — каза тя. — Как мислиш, трябва ли да се притесняваме от това?