Мъжът изчезна.
Мод говореше немски без усилие след четири години в Германия, а от работата в клуба беше научила и всички вулгарни думи.
Клубът затваряше в четири сутринта. Мод почисти грима и се преоблече в ежедневните си дрехи. Отиде в кухнята и измоли няколко зърна кафе. Един готвач, който я харесваше, й зави малко в хартийка.
На музикантите се плащаше в брой всяка вечер. Всички момичета носеха големи чанти, в които да прибират пачките банкноти.
На излизане взе и един забравен от клиент вестник. Валтер щеше да го прочете. Не можеха да си позволяват вестници.
От клуба тръгна направо към пекарницата. Беше опасно човек да задържа пари — до вечерта заплатата му можеше и да не стигне за един хляб. Няколко жени вече чакаха на студа пред магазина. В пет и половина пекарят отвори и написа с тебешир на дъската цените. Днес един черен хляб струваше сто двадесет и седем милиарда марки.
Мод купи четири хляба. Нямаше да изядат всичко днес, но това нямаше значение. Старият хляб можеше да уплътни вкуса на супата, а банкнотите не можеха.
Прибра се у дома в шест. По-късно щеше да облече децата и да ги заведе в дома на баба им и дядо им за през деня, за да може да се наспи. А сега разполагаше с около час насаме с Валтер. Това беше най-хубавата част от деня.
Приготви закуска и взе подноса в спалнята.
— Погледни. Пресен хляб, кафе… и един долар!
— Умно момиче! — рече Валтер и я целуна. — Какво ще купим? — Потрепери в пижамата си и додаде — Трябват ни въглища.
— Да не бързаме. Ако искаш, можем да задържим долара. И след седмица той пак ще струва толкова. Ако ти е студено, аз ще те топля.
— Ела тогава — отговори с усмивка Валтер.
Мод се съблече и се мушна в леглото.
Изядоха хляба, изпиха кафето и се любиха. Сексът все още беше вълнуващ, макар и да не отнемаше толкова време, колкото в началото.
После Валтер прочете вестника, който Мод беше донесла.
— Революцията в Мюнхен е свършила — каза той.
— Завинаги ли?
Валтер сви рамене.
— Задържали са водача. Адолф Хитлер.
— Онзи начело на партията, към която се присъедини Роберт ли?
— Да. Обвинен е в държавна измяна. В затвора е.
— Добре — отговори Мод с облекчение. — Слава Богу, че това свърши.
Четиридесет и втора глава
Декември 1923-януари 1924 година
I
Граф Фицхърбърт се изправи на трибуната пред кметството в Абъроуен в три следобед в деня преди общите избори. Облечен беше в официален костюм и носеше цилиндър. Консерваторите в предните редове го аплодираха, но повечето зрители го освиркаха. Някой го замери със смачкан вестник и Били се намеси:
— Без такива, момчета, оставете го да говори.
Ниски облаци помрачаваха зимния следобед и уличните лампи вече бяха запалени. Валеше дъжд, но тълпата беше голяма — двеста или триста човека, главно миньори с каскети, напред имаше и няколко бомбета. Тук-там се виждаха и жени с чадъри. Край тълпата дечурлига си играеха по влажната улица.
Фиц водеше кампания в подкрепа на настоящия депутат, Пърсивал Джоунс. Почна да говори за митата. Това устройваше Били. Фиц можеше да си приказва така цял ден и да не докосне сърцата на абъроуенци. На теория това беше голямата тема на тези избори. Консерваторите предлагаха да намалят безработицата, като вдигнат вносните мита, за да предпазят британското производство. Това обедини либералите в опозиция, защото свободната търговия беше тяхната най-стара идеология. Лейбъристите също бяха на мнение, че отговорът не е в митата, и предложиха национална програма за работа, за да се трудят незаетите, и удължаване на образованието, за да не се вливат още повече младежи в претоварения пазар на работна ръка.
Истинският въпрос обаче беше кой ще управлява.
— За да насърчи заетостта в селското стопанство, консервативното правителство ще плаща на всеки стопанин по една лира на акър, ако той плаща на своите работници по тридесет шилинга седмично или повече — каза Фиц.
Били поклати глава. Беше му и забавно, и противно. Защо да се дават пари на фермерите? Те не гладуват. Гладуват безработните фабрични работници.
Застанал до Били, тате рече: