Слезе по планинския склон към Абъроуен и тръгна по улица „Уелингтън“. Вратата на дома на родителите й беше отключена, както винаги. Влезе. Главната стая в къщата, кухнята, беше по-малка от стаята с вазите в Тай Гуин, която се използваше само за аранжиране на букети.
Мама месеше тесто за хляб, но когато видя куфара, спря и попита:
— Какво е станало?
— Връщам се вкъщи — отговори Етел. Остави куфара и седна до квадратната кухненска маса. Прекалено силно се срамуваше да каже какво се е случило.
Мама обаче позна.
— Уволнили са те!
Етел не можеше да погледне майка си.
— Да. Съжалявам, мамо.
Майка й обърса ръце в един парцал.
— Какво си направила? — разгневи се тя. — Веднага ми кажи!
Етел въздъхна. Защо не можеше просто да го каже?
— Бременна съм.
— О, не… Развратнице!
Етел с мъка удържа сълзите. Беше се надявала на съчувствие а не на осъждане.
— Такава съм — съгласи се тя. Свали шапката си и опита да се овладее.
— Всичко те е замаяло — работата в голямата къща, срещата с краля и кралицата. Забравила си как сме те отгледали.
— Май си права.
— Това ще погуби баща ти.
— Не му се налага да ражда — саркастично отвърна Етел — Ще оцелее.
— Не ставай нахална. Ще му разбиеш сърцето.
— Къде е той?
— На поредното събрание за стачката. Помисли за позицията му в града — старейшина в църквата, представител на миньорите, секретар на Независимата лейбъристка партия — как ще гледа хората в очите по разни срещи, когато всички си мислят, че дъщеря му е уличница?
Етел повече не можеше да се владее.
— Много съжалявам, че ще се срамува от мен — каза тя и се разплака.
Изражението на мама се смени.
— Е, сега. Най-старата история в света — каза тя. Заобиколи масата и притисна главата на дъщеря си в гърдите си. — Нищо, нищо — заповтаря й, както когато Етел си обелеше коленете като малко момиченце.
Не след дълго риданията на Етел постихнаха.
Мама я пусна и рече:
— По-добре да пийнем чай. — На печката винаги имаше готов чайник. Тя пусна чаени листа в една кана, наля гореща вода и разбърка сместа с дървена лъжица. — Кога трябва да се роди бебето?
— Февруари.
— Божичко. — Мама се обърна от печката да погледне Етел. — Ще ставам баба!
И двете се засмяха. Мама извади чаши и сипа чай. След няколко глътки Етел се почувства по-добре.
— Лесно ли ни раждаше? — попита тя майка си.
— Няма такова нещо като лесно раждане, но моите бяха по-лесни от повечето, според майка ми. Но след раждането на Били все имам болки в гърба.
Били слезе по стълбите.
— Кой говори за мен?
Етел се досети, че брат й стачкуваше и затова можеше да спи до късно. С всяка следваща тяхна среща той изглеждаше все по-висок и широкоплещест.
— Здрасти, Ет. За какво ти е куфарът? — Като целуна сестра си, я поодраска с острия си мустак. Седна и мама му наля чай.
— Направих нещо глупаво, Били — отвърна Етел. — Бременна съм.
Той я зяпна. Беше твърде потресен да говори. После се изчерви, несъмнено защото се сети какво е направила, та да забременее. Сведе глава смутен. После отпи малко чай. Накрая каза:
— Кой е бащата?
— Не го познаваш. — Беше си измислила история. — Беше прислужник, който пристигна в Тай Гуин с един от гостите, но сега вече е в армията.
— Но ще се грижи за теб.
— Дори не знам къде е.
— Ще намеря нещастника.
Етел постави ръка на рамото му.
— Не се ядосвай, миличък. Ако ми трябва помощта ти, ще я поискам.
Били явно не знаеше какво да каже. Заплахите очевидно нямаше да свършат работа, но нямаше как иначе да реагира. Изглеждаше замаян. Още беше едва на шестнадесет.
Етел си го спомни като бебе. Тя беше само на пет, когато се роди той, но направо се омагьоса от него, от съвършенството му и уязвимостта му. „Скоро ще имам прекрасно беззащитно бебенце“, помисли си тя. Не знаеше да се радва ли, или да се плаши.
Били рече:
— Тате сигурно ще има какво да каже.
— От това се тревожа — въздъхна Етел. — Ще ми се да можех да направя нещо, за да не се разстрои.