Дядо слезе по стълбището.
— Уволнена, а? — предположи, когато видя куфара. — Твърде устата си била сигурно.
Мама го стрелна ядно с поглед.
— Не бъди жесток, тате. Очаква дете.
— Леле. Някой важен господин от голямата къща, а? Сигурно е самият граф, няма хич да се изненадам.
— Не говори глупости, дядо. — Етел се стресна, когато старецът отгатна от първия път.
Били каза:
— Някакъв прислужник, който дошъл с един от гостите. Отишъл бил в армията. Тя не иска да ходим да го търсим.
— А, тъй ли било? — Етел виждаше, че дядо не е докрай убеден, но той не настоя. Вместо това каза: — От италианската кръв е, мойто момиче. И баба ти имаше гореща кръв. Щеше да се вкара в много бели, ако не се бях оженил за нея. Даже не дочака до сватбата. Всъщност…
Мама го прекъсна рязко:
— Тате! Не пред децата.
— Че какво може да ги притесни след цялата тая работа? Твърде съм стар за птички и пчелички. Младите жени искат да си лягат с млади мъже и го искат толкова много, че ще го сторят, независимо дали са женени или не. Който се преструва, че е другояче, е глупак — и това включва съпруга ти, мила моя Кара.
— Внимавай какви ги приказваш — предупреди го мама.
— Добре де, добре. — Дядо млъкна и взе да си пие чая.
Минута по-късно влезе тате и мама го погледна изненадано.
— Рано се връщаш!
Той долови недоволството в гласа й.
— Като те слушам, май не съм добре дошъл.
Тя се вдигна от масата и му направи място.
— Ще сваря още малко чай.
Тате не седна.
— Отмениха срещата. — Погледът му попадна на куфара на Етел. — Това пък какво е?
Всички я погледнаха. Забеляза страха по лицето на мама, непокорството по лицето на Били и някакво примирение по лицето на дядо. Трябваше да отговори.
— Трябва да ти кажа нещо, тате. Ще се сърдиш, но само мога да кажа, че съжалявам.
Лицето му потъмня.
— Какво си направила?
— Напуснах работата в Тай Гуин.
— Няма за какво да съжаляваш. Никога не ми е харесвало как се кланяш и слугуваш на ония паразити.
— Напуснах по причина.
Той се приближи и се надвеси над нея.
— Добра или лоша?
— В беда съм.
Заприлича на гръмоносен облак.
— Надявам се, че нямаш предвид това, което момичетата понякога имат предвид като кажат, че са в беда.
Тя закова поглед в масата и кимна.
— Ти… — Той млъкна, затърси подходящите думи. — Ти си извършила морално прегрешение?
— Да.
— Развратнице!
Мама беше казала същото. Етел се сви по-далеч от него, макар че всъщност не очакваше да я удари.
— Погледни ме! — Тя вдигна замъглени от сълзи очи. — Значи, казваш ми, че си извършила греха на прелюбодеянието.
— Съжалявам, тате.
— С кого? — извика той.
— С един прислужник.
— Как се казва?
— Теди. — Името излезе преди да може да се спре.
— Теди кой?
— Няма значение.
— Нямало значение? Какво ми казваш, за Бога?
— Дойде на посещение в имението заедно с господаря си. Когато открих какво е състоянието ми, той вече беше заминал в армията. Загубих връзка с него.
— На посещение? Загубила връзка? — Гласът на тате се издигна до яростен крясък. — Значи дори не сте сгодени? Ти си извършила този грях… — Той заекна, неспособен да извади от устата си отвратителните думи. — Извършила си този ужасен грях случайно?!
— Не се гневи, тате — опита се да се намеси мама.
— Да не се гневя?! Че кога иначе да се гневя?
Дядо опита да го успокои.
— По-спокойно, Дай, момчето ми. Няма полза от крещене.
— Съжалявам, че се налага да ти напомням, дядо, че това е моята къща и че аз ще реша от кое няма полза.
— Добре, де, добре — миролюбиво измърмори дядо. — Ти с решаваш.
Мама не беше готова да отстъпи.
— Не казвай нищо, за което можеш да съжаляваш, тате.
Опитите да успокоят гнева на тате го ядосаха още повече.
— Няма да ми нареждат жени и старци! — извика той. Насочи пръста си към Етел. — И няма да търпя прелюбодейка в къщата си. Вън!
Мама се разплака.
— Не, моля те, не го казвай!
— Вън! — изкрещя той. — И да не се връщаш!
— Но… внучето ти! — каза мама.
Били се обади.
— А ще позволиш ли да ти нарежда Словото Божие, тате? Иисус е казал: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“ Евангелие от Лука, глава пета, стих трийсет и втори.