Тате се нахвърли върху него:
— Нека ти кажа нещо, невеж хлапак. Баба и дядо ми никога не са се женили. Никой не знае кой е дядо ми. Баба ми е била най-низката от низките жени.
Мама спря да диша. Етел се изуми и видя, че Били се вцепени. Дядо като че ли знаеше.
— О, да. — Тате понижи тон. — Баща ми е израснал в публичен дом, ако можете да си представите какво е това. Място, посещавано от моряците, долу край кардифските докове. Тогава, един ден, докато майка му била пияна, Бог повел детските стъпки на баща ми към неделното училище в една църква, където открил Иисус. Там се научил да пише и чете, както и да може да отгледа децата си в пътя на праведността.
Мама промълви:
— Никога не си ми го казвал, Дейвид. — Тя рядко използваше рожденото му име.
— Надявах се никога да не трябва да си го припомням. — Лицето на тате се изкриви в маска на срам и ярост. Облегна се на масата и се втренчи право в очите на Етел, а гласът му се превърна в шепот. — Когато ухажвах майка ти, се държахме за ръце и я целувах по бузата всяка вечер до деня на сватбата ни. — Той тресна масата с юмрук и чашите се разтресоха. — С благословията на нашия Господ Иисус Христос, семейството ни издрапа от вонящата кал. — Той отново завика. — Няма да се върнем там!
Няма! Няма! Няма!
Последва миг на втрещено мълчание.
Тате погледна мама.
— Махни Етел оттук.
Етел се изправи.
— Куфарът ми е готов и имам малко пари. Ще взема влака за Лондон. — Погледна баща си с огорчение. — Няма да завлека семейството в калта.
Били вдигна куфара й.
— А ти къде отиваш, момче? — попита го ядно тате.
— Ще я изпратя до гарата — уплашено рече той.
— Да си носи сама куфара.
Били се наведе да го остави, но промени решението си. На лицето му се изписа упорит израз.
— Ще я изпратя до гарата — повтори той.
— Ще правиш каквото ти се казва! — извика тате.
Били все още изглеждаше уплашен, но вече и се държеше предизвикателно.
— И какво ще направиш, тате? И мен ли ще изхвърлиш от къщата?
— Ще те метна през коляно и ще те набия здравата — каза баща му. — Не си достатъчно голям.
Били бе блед като платно, но погледна тате в очите.
— Не, достатъчно голям съм. — Той премести куфара в лявата си ръка и стисна десния си юмрук.
Тате пристъпи напред.
— Ще те науча как ще ми свиваш юмрук, момченце!
— Не! — извика мама. Тя застана между тях и избута тате назад. — Стига толкова! Няма да има побоища в кухнята ми.
Тя насочи пръст към лицето на тате.
— Дейвид Уилямс, да си държиш ръцете назад. Не забравяй, че си настоятел в параклиса Витезда. Какво ще си помислят хората?
Това го успокои.
Мама се обърна към Етел.
— По-добре върви. Били ще дойде с теб. Хайде, бързо.
Тате седна на масата. Етел целуна майка си по бузата.
— Довиждане, мамо.
— Пиши ми — заръча й мама.
Тате се обади:
— Да не си посмяла да пишеш на когото и да било в тая къща! Ще горя писмата ти неотворени!
Мама не издържа и се разплака отново. Етел излезе, следвана от брат си.
Те заслизаха по стръмните улици към центъра. Етел гледаше в земята, не искаше да разговаря с никого и не искаше никой да я пита къде отива.
На гарата си купи билет за „Падингтън“.
— Е — рече Били, докато чакаха влака, — две изненади за един ден. Първо ти, после тате.
— Толкова дълго е трупал всичко това — каза Етел. — Нищо чудно, че е толкова строг. Почти му прощавам, че ме изгони.
— А аз не. Вярата ни е за изкуплението и милостта, не за трупане на това и онова и наказване на хората.
Пристигна влак от Кардиф и Етел видя Валтер фон Улрих да слиза. Той докосна шапка за поздрав към нея, което бе любезно от негова страна — обикновено джентълмените не се отнасяха така към прислугата. Лейди Мод каза, че го е отхвърлила. Вероятно идваше да си я върне. Тя безмълвно му пожела успех.
— Искаш ли да ти купя вестник? — попита Били.
— Не, миличък, благодаря ти — отвърна му тя. — Не мисля, че бих могла да се съсредоточа.
Докато чакаше влака, го попита:
— Помниш ли кода ни?
Като деца си бяха измислили прост начин да си пишат бележки, без родителите им да могат да ги разберат. За момент Били изглеждаше объркан, но след това лицето му се проясни.