— А, да.
— Ще ти пиша така, за да не може тате да го разчете.
— Добре. Пращай писмото по Томи Грифитс.
Влакът допъхтя на гарата сред облаци пара. Били прегърна Етел. Тя забеляза, че той се опитва да не плаче.
— Да се грижиш за себе си — заръча му тя. — И да се грижиш за мама.
V
Мод закуси късно заедно с княгиня Беа в малката трапезария в Гуин. Княгинята беше в много добро настроение. Обикновено се оплакваше от живота във Великобритания, макар Мод да си спомняше от времето, което прекара като дете в британското посолство, че животът в Русия е много по-неудобен — студени къщи, намусени хора, ненадеждни услуги, дезорганизирано правителство. Но днес Беа нямаше оплаквания. Щастлива беше, че най-сетне е бременна.
Дори говореше с добро за Фиц.
— Той спаси семейството ми, знаеш. Плати ипотеките на имението ни. Но досега нямаше кой да го наследи. Брат ми няма деца. Толкова би било ужасно, ако земята на Андрей и Фиц отиде при някой далечен братовчед.
Мод не можеше да си го представи като нещо ужасно. Далечният братовчед можеше да е неин син. Но тя никога не беше очаквала да наследи състояние и не мислеше много за тези неща.
Не беше много приятна компания тази сутрин. Самата тя го усети, докато пиеше кафе и си играеше с препечената филийка. Всъщност, беше й ужасно криво. Тапетът я потискаше, макар че бе живяла край него цял живот — по викториански претрупан листак, който покриваше стените и тавана.
Не беше казала на семейството за връзката си с Валтер, така че сега не можеше да им каже, че е приключила, а това значеше, че няма кой да й съчувства. Само остроумната малка домоуправителка Уилямс знаеше историята, но тя като че ли беше изчезнала.
Мод четеше репортажа на вестник Таймс за речта на Лойд Джордж по време на вечерята в Меншън хаус. Той изразяваше оптимизъм относно балканската криза и смяташе, че може да се разреши по мирен път. Надяваше се да е прав. Макар че се беше отказала от Валтер, още я ужасяваше мисълта, че той ще трябва да навлече униформа и да бъде убит или осакатен на бойното поле.
Прочете и кратка новина, идваща от Виена и озаглавена СРЪБСКАТА ПАНИКА. Попита Беа дали Русия ще защити Сърбия срещу австрийците.
— Надявам се, че не! — отвърна разтревожена княгинята. — Не искам брат ми да ходи на война.
Мод си спомняше закуските с Фиц и Валтер, когато бяха във ваканция от училище, в тази същата трапезария. Тя беше на дванадесет, те — на по седемнадесет. Момчетата имаха ненаситен апетит и нагъваха яйца, наденички и планини от препечени филийки с масло, преди да отидат на езда или плуване. Беше като омаяна от Валтер — толкова красив, а и чужденец. Държеше се учтиво с нея, все едно бяха връстници, което ласкаеше малкото момиче, а сега вече можеше да съобрази, че още тогава е флиртувал изтънчено.
Докато се рееше в спомени, икономът Пийл влезе и я изуми, като обяви на Беа:
— Господин фон Улрих е тук, Ваше Височество.
„Невъзможно е да е Валтер“, замаяно си рече Мод. „Дали не е Роберт? Също толкова невероятно.“
След миг Валтер влезе.
Мод загуби ума и дума.
— Каква приятна изненада, хер фон Улрих — възкликна княгиня Беа.
Валтер носеше лек летен костюм от блед сиво-синкав туид. Синята му сатенена вратовръзка беше в цвета на очите му. На Мод й се дощя да бе облякла нещо различно от семплата широка в раменете кремава рокля, която й се беше сторила подходяща за закуска с етърва й.
— Простете, че се натрапвам, княгиньо — обърна се Валтер към Беа. — Трябваше да посетя консулството ни в Кардиф — някаква досадна работа около немски моряци, които нещо се сдърпали с местната полиция.
Глупости. Валтер беше военен аташе — работата му не включваше освобождаване на моряци от затвора.
— Добро утро, лейди Мод. — Той стисна ръката й. — Колко приятно съм изненадан да Ви открия тук.
Още глупости. Тук беше само и единствено заради нея. Беше напуснала Лондон, за да не може Валтер да я притеснява, но дълбоко в сърцето си изпита задоволство от неговото постоянство да я последва чак тук. Смутена, Мод успя да каже само:
— Здравейте, как сте?
— Моля, пийнете малко кафе, хер фон Улрих. Графът излезе да поязди, но ще се върне скоро — покани го Беа. Тя естествено предположи, че Валтер е дошъл да види Фиц.
— Колко сте мила. — Валтер седна.