Всяко лице в залата отвърна на погледа му. Никой не помръдна. Били продължи:
— „И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и Жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никои ли те не осъди? Тя отговори: никой, Господи!“
Били вдигна очи от Библията. Нямаше нужда да чете последния стих — знаеше го наизуст. Погледна каменното лице на баща си и заговори много бавно:
— „Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.“
След няколко дълги секунди затвори Библията с тупване, което прозвуча като гръмотевица в тишината.
— Това е Словото Божие — завърши той.
Не седна. Вместо това се запъти към изхода. Сподириха го съсредоточените погледи на всички събрали се. Отвори голямата дървена врата и излезе.
Не се върна повече.
Девета глава
Краят на юли, 1914 година
I
Валтер фон Улрих не можеше да свири рагтайм.
Справяше се с мелодиите. Бяха достатъчно прости. Можеше да се справи и със своеобразните акорди, които често използваха умалена септима. Можеше и да съчетае двете, но не звучеше като рагтайм. Ритъмът му убягваше. Опитите му звучаха повече като свирнята на уличните групи по берлинските паркове. За човек, който без усилие свиреше бетовеновите сонати, това беше дразнещо.
Мод се беше опитала да го научи в онази съботна сутрин в малката дневна в Тай Гуин, на отворения Бехщайн сред палмите в саксии. Лятното слънце струеше през високите прозорци. Седяха един до друг зад пианото, краката им се докосваха, ръцете им се преплитаха, а Мод се забавляваше с неуспешните му опити. Това бе миг на златно щастие.
Настроението на Валтер се помрачи, когато тя му обясни как Ото я е придумал да прекъснат връзката си. Ако след връщането си в Лондон същата вечер се беше видял с баща си, скандалът щеше да е страховит. Но Ото бе заминал за Виена и Валтер трябваше да преглътне гнева си. Оттогава не беше го виждал.
Беше се съгласил с Мод да пазят в тайна годежа си, докато отмине Балканската криза. Тя все още се точеше, но нещата започваха да се успокояват. Почти четири седмици след атентата в Сараево австрийският император още не беше изпратил на сърбите отдавна обмисляната нота. Забавянето подхранваше у Валтер надеждата, че настроенията са се поуталожили и във Виена е надделяла умереността.
Докато седеше пред малкото пиано в тесния хол на своя ергенски апартамент на „Пикадили“, Валтер мислеше колко много неща — с изключение на война — могат да направят австрийците за да накажат Сърбия и да успокоят наранената си гордост. Например, да принудят сръбското правителство да затвори всички антиавстрийски вестници, да изчистят от сръбската армия и бюрокрация всички националисти. Сърбите можеха да изпълнят подобни изисквания — би било унизително за тях, но все пак беше по-добро от война, която нямаше как да спечелят.
Тогава предводителите на великите европейски страни можеха да се поуспокоят и да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми. Русите щяха да смажат общата стачка, англичаните — да усмирят разбунените ирландски протестанти, а французите — да се наслаждават на съдебния процес срещу госпожа Кайо, застреляла редактора на вестник Фигаро, задето отпечатал любовните писма на съпруга й.
И Валтер щеше да може да се ожени за Мод.
В момента това бе в центъра на вниманието му. Колкото повече мислеше за трудностите, толкова по-решен ставаше да ги преодолее. В продължение на няколко дни бе обмислял безрадостната перспектива на живот без любимата си, и беше още по-сигурен, че иска да се ожени за нея, независимо от цената, която и двамата можеха да платят. Докато жадно следеше развоя на дипломатическите игри по европейската шахматна дъска, Валтер първо обмисляше ефекта на всяка стъпка най-напред върху него и Мод и чак след това върху Германия и света.
Щеше да я види днес, на вечерята и на бала на херцогинята на Съсекс. Вече беше сложил бялата вратовръзка и фрака. Време бе да тръгва. Но докато затваряше капака на пианото, входният звънец издрънча и камердинерът му обяви идването на граф Роберт фон Улрих.