Роберт изглеждаше мрачно. Познато изражение. Той беше объркан и нещастен през студентските им години във Виена. Чувствата му го теглеха неустоимо към хора, които бе възпитан да смята за декаденти. В онези дни, на връщане след прекарана с мъже като него нощ, той изглеждаше по същия начин — виновен, но непокорен. С течение на времето разбра, че хомосексуализмът, подобно на изневярата, официално се осъжда, но — поне в по-изискана среда — скрито се толерира. Освен това се беше примирил със същността си. Днес имаше друга причина за изражението му.
— Току-що видях текста на императорската нота — още с влизането си каза Роберт.
Валтер се обнадежди. Навярно това беше тъй очакваното от него мирно решение.
— Какво пише?
Роберт му подаде един лист.
— Преписах основното.
— Получена ли е от сръбското правителство?
— Да, в шест часа белградско време.
Имаше десет искания. С облекчение Валтер видя, че първите три са същите, които беше предвидил — потискане на либералните вестници, разпускането на тайното общество Черната ръка и сурови мерки срещу националистическата пропаганда. „Може би умерените във Виена все пак бяха спечелили спора“, с признателност помисли Валтер.
На пръв поглед четвъртата точка изглеждаше разумно — австрийците искаха прочистване на сръбската администрация от националисти, ала по-неприятното идеше накрая — имената на националистите щяха да бъдат посочени от австрийската страна.
— Вижда ми се малко крайно — тревожно отбеляза Валтер. — Сръбското правителство не може просто да уволни всички, назовани от австрийците.
Роберт сви рамене.
— Ще му се наложи.
— Предполагам. — Валтер се надяваше, че ще го сторят в името на мира.
Но следваше по-лошото.
Пета точка изискваше Австрия да подпомогне сръбското правителство в смазването на подривната дейност, а шеста — Валтер я прочете невярващо — австрийски служители да участват в разследването на атентата.
— Но Сърбия не може да се съгласи на това! — възрази Валтер.
— Все едно да се откажат от суверенитета си.
Лицето на Роберт се смрачи още повече.
— Едва ли — раздразнено рече той.
— Няма страна, която да се съгласи на това.
— Сърбия ще се съгласи. Трябва да го направи или ще бъде унищожена.
— Във война?
— Ако е нужно.
— Която може да обхване цяла Европа!
— Не и ако другите правителства са разумни — поклати пръст Роберт.
„За разлика от вашето“, помисли си Валтер, но преглътна хапливия отговор и продължи да чете. Останалите изисквания бяха изразени арогантно, но сърбите вероятно можеха да ги понесат: арестуване на заговорниците, недопускане на контрабанда на оръжие на австрийска територия, ограничаване на антиавстрийските изявления от страна на сръбски държавни служители.
Крайният срок за отговор беше четиридесет и осем часа.
— Божичко, това е сурово — каза Валтер.
— Хора, които предизвикват австрийския император, трябва да очакват суровост.
— Знам, знам, но той дори не им дава възможност да запазят достойнството си.
— А защо да го прави?
Валтер най-сетне спря да крие гнева си.
— За Бога, да не би да иска война?
— Императорската фамилия, Хабсбургската династия, стотици години е управлявала големи дялове от Европа. Император Франц Йозеф знае, че Бог го е определил да властва над по-низшите славянски народи. Това е съдбата му.
— Бог да ни пази от мъжете на съдбата — измърмори Валтер. — Моето посолство видяло ли е това?
— Всеки момент ще го види.
Валтер се почуди как ли ще реагират останалите. Щяха ли да го одобрят като Роберт, или да бъдат възмутени като Валтер? Щеше ли да се понесе международен протестен вой, или само безпомощно и дипломатично да бъдат свити рамене? Щеше да разбере тази вечер. Погледна часовника над камината.
— Закъснявам за вечеря. Отиваш ли на бала на херцогинята на Съсекс по-късно?
— Да. Ще се видим там.
Излязоха и се разделиха на „Пикадили“. Валтер се насочи към къщата на Фиц, където щеше да вечеря. Останал беше без дъх, като след удар. Войната, от която така се боеше, беше опасно близо.