Пристигна тъкмо навреме, за да се поклони на княгиня Беа — в лавандулова рокля с копринени панделки — и да се ръкува с Фиц — невъобразимо хубав с високата колосана яка и бялата папийонка. Тогава обявиха вечерята. Валтер с удоволствие установи, че ще придружава Мод до трапезарията. Любимата му беше облякла тъмночервена рокля от някаква мека материя и много му се хареса.
Докато й издърпваше стола, й направи комплимент.
— Колко привлекателна рокля.
— Пол Поаре — обясни тя. Моделиерът бе толкова известен, че дори Валтер беше чувал за него. Мод леко понижи глас: — Реших, че може да ти хареса.
Думите бяха само леко интимни, но въпреки това го полази тръпка, последвана веднага от страха, че може да загуби тази обаятелна жена.
Къщата на Фиц не беше точно дворец. Дългата й трапезария на ъгъла на улицата откриваше гледка към две важни пътни артерии. Електрическите полилеи грееха в стаята въпреки ярката лятна вечер, а светлината блещукаше по кристалните чаши и сребърните прибори пред всяко място. Оглеждайки останалите дами на масата, Валтер за пореден път се изуми на неприлично дълбоките деколтета, демонстрирани от англичанките от висшата класа.
Подобни наблюдения бяха признак на незрялост. Време му беше да се жени.
Още щом седна, Мод свали едната си обувка и прокара крак нагоре по крака му. Той й се усмихна, но тя веднага забеляза, че е разсеян.
— Какво има? — попита го тя.
— Започни разговор за австрийския ултиматум — промълви той. — Кажи, че си чула как вече е изпратен.
Мод се обърна към брат си, седнал начело на масата.
— Мисля, че нотата на австрийския император най-сетне е била изпратена в Белград. Чувал ли си нещо, Фиц?
Графът остави супената лъжица.
— И аз чух същото. Но никой не знае какво има в нея.
Валтер се намеси:
— Смятам, че е много сурова. Австрийците настояват да се намесят в процеса на правораздаване в Сърбия.
— Да се намесят! — възкликна Фиц. — Но ако премиерът на Сърбия се съгласи, ще трябва да подаде оставка!
Валтер кимна. Приятелят му предвиждаше същите последици като него.
— Сякаш австрийците искат война.
Беше опасно близо да заговори нелоялно за един от съюзниците на Германия, но бе достатъчно неспокоен, за да не се интересува от това. Улови погледа на Мод — бледа и притихнала. И тя веднага долови заплахата.
— Човек не може да не симпатизира на Франц Йозеф, разбира се — каза Фиц. — Национализмът може да дестабилизира една империя, ако към него не се подхожда твърдо. — Валтер се досети, че приятелят му мисли за привържениците на ирландската независимост и за южноафриканските бури. Те заплашваха целостта на Британската империя. — Но все пак не е необходимо да стреляш по врабците с топ.
Лакеите вдигнаха купите със супа и наляха друго вино. Валтер не пи. Вечерта щеше да е дълга и му трябваше бистра глава.
Мод тихо каза:
Днес случайно срещнах премиера Аскуит. Каза, че може да настъпи същински Армагедон. — Изглеждаше уплашена. — Опасявам се, че не му повярвах, но сега разбирам, че навярно е имал право.
— Всички от това се боим — съгласи се брат й.
Валтер както винаги се впечатли от връзките на Мод. Тя свободно общуваше с най-влиятелните мъже в Лондон. Припомни си как, още когато беше на единадесет-дванадесет години и баща й бе министър в консервативното правителство, тя разпитваше със сериозен тон колегите му от кабинета, когато идваха в Тай Гуин. Дори тогава онези мъже я слушаха внимателно и отговаряха с търпение.
Мод продължи:
— Оптимистично погледнато, ако избухне война, Аскуит смята, че не е нужно Великобритания да се намесва.
Валтер се обнадежди. Ако Великобритания не се намесеше, войната нямаше да го отдели от Мод.
Фиц обаче като че не одобряваше думите на сестра си.
— Наистина? Дори, ако — прости ми, фон Улрих дори ако Германия прегази Франция?
— Според Аскуит, просто ще гледаме — отговори Мод.
— Както отдавна се опасявам — надуто подхвана Фиц, — правителството не разбира равновесието на силите в Европа.
Като консерватор Фиц не вярваше на правителството на либералите и лично мразеше Аскуит, който бе отслабил Камарата на лордовете. Най-важното нещо бе, че идеята за война не го ужасяваше напълно. Валтер се страхуваше, че в някои отношения може и да се радва на мисълта — точно като Ото. Със сигурност предпочиташе войната пред отслабване на британската мощ.