— Предложението на Алберт Балин току-що стана десет пъти по-важно.
Тя беше на същото мнение.
— Можем ли да направим нещо?
— Трябва да знам какво наистина мисли британското правителство.
— Ще опитам да разбера. — Радваше се на възможността да свърши нещо полезно.
— Трябва да се връщам в посолството.
Мод наблюдаваше Валтер на излизане с желанието да можеше да го целуне за довиждане. Повечето от другите гости си заминаха по същото време, така че тя се оттегли в стаята си на горния етаж.
Свали си роклята и легна. При мисълта, че Валтер отива на война, зарида безпомощно. После заспа, изтощена от плача.
Когато се събуди, трябваше да излиза. Имаше покана за музикалното соаре на лейди Гленконър. Изкушаваше се да си остане у дома, но после се сети, че в къщата на Гленконър може да присъства някой министър. Може би щеше да научи нещо полезно за Валтер. Стана и се облече.
Двете с леля Хърм взеха каретата на Фиц и прекосиха Хайд парк до Куин Анс Гейт, където живееха Гленконърови. Сред гостите беше приятелят на Мод Джони Ремарк от военното министерство. По-важното беше, че и сър Едуард Грей също присъстваше. Реши да го заговори за Алберт Балин.
Музиката започна, преди Мод да има възможността за този разговор, и тя седна да послуша. Кембъл Макинес пееше избрани откъси от Хендел. „Немски композитор, прекарал по-голямата част от живота си в Лондон“, с крива усмивка си помисли Мод.
Скришом наблюдаваше сър Едуард по време на рецитала. Не го харесваше особено — той принадлежеше на политическа група, наречена Либерални империалисти, по-традиционни и консервативни от обикновените либерали. Въпреки това изпитваше съчувствие към него. Никога не изглеждаше много весел, но тази вечер изпитото му лице беше пепеляво, сякаш човекът носеше на плещите си цялото бреме на света — което беше истина.
Макинес пееше добре и Мод си помисли със съжаление колко много би се насладил Валтер на това, ако не беше толкова зает. Щом музиката свърши, тя завърза разговор с външния министър.
— Господин Чърчил ми каза, че Ви е предал интересно съобщение от Алберт Балин. — Видя как лицето на Грей се изопва, но продължи смело: — Ако не се включим в европейската война, германците обещават да не заграбват френска територия.
— Нещо такова — студено отвърна Грей.
Очевидно беше повдигнала неприятна тема. Етикетът диктуваше да я смени незабавно. Но тя не просто изпълняваше дипломатически маневри — от това зависеше дали Фиц и Валтер ще заминат на фронта. Така че не спря:
— Разбирам, че основната ни грижа е да не се наруши равновесието на силите в Европа, и ми се струва, че предложението на господин Балин може да ни устрои. Греша ли?
— Определено грешите. Предложението е срамно.
Грей почти показваше емоция.
Мод бе смазана. Как е могъл министърът да отхвърли предложението? То даваше лъч надежда!
— Бихте ли обяснили на една жена, която не може да прецени ситуацията толкова бързо, колкото Вас, защо сте толкова категоричен?
— Да изпълним предложението на Балин значи да постелим пред немците червен килим за нахлуване във Франция. Ще станем съучастници. Това би било долно предателство на приятелска страна.
— А, мисля, че разбирам. Все едно някой казва „Ще обера съседите ви, но вие не се месете и няма да изгоря къщата им.“ Нещо такова ли?
Грей доби по-мек вид.
— Добра аналогия — призна той и се озъби, което при него минаваше за усмивка. — Ще я използвам.
— Благодаря — отвърна Мод. Беше ужасно разочарована и знаеше, че й личи, но беше безсилна да скрие чувствата си. Добави умърлушено: — За съжаление, това ни оставя твърде близо до участие във войната.
— Страхувам се, че е така — отговори външният министър.
V
Като повечето парламенти по света, и британският имаше две камари. Фиц беше член на Камарата на лордовете, която включваше висшата аристокрация, епископите и старшите съдии. Членовете на Камарата на представителите бяха избираеми и се наричаха депутати. И двете камари заседаваха в Уестминстърския дворец, построен специално за целта — викторианско-готическа сграда с часовникова кула. Часовникът се казваше Биг Бен, въпреки че Фиц обичаше да отбелязва, че това е всъщност името на голямата камбана в кулата.
Когато Биг Бен удари дванадесет на обед в сряда, двадесет и девети юли, Фиц и Валтер си поръчаха по едно шери преди ядене на терасата до вонливата река Темза. Фиц наблюдаваше двореца със задоволство, както винаги — зданието беше изключително голямо, богато и солидно като империята, управлявана от кабинетите и коридорите му. Дворецът като че можеше да оцелее хиляда години — дали същото щеше да важи за империята? Фиц потрепери при мисълта за всички заплахи за империята: размирните профсъюзи, стачкуващите миньори, кайзерът, Лейбъристката партия, ирландците, войнстващите феминистки и дори собствената му сестра.