Само че не изрази на глас тези мрачни мисли, особено пред госта си чужденец.
— Това място е като клуб — лековато подхвърли той. — Барове, трапезарии и чудесна библиотека и само правилните хора се допускат вътре.
Точно тогава ги подминаха един депутат лейбърист и един либерал, член на Камарата на лордовете. Фиц добави:
— Макар че понякога покрай портиера се промъква и малко утайка.
Валтер от своя страна нямаше търпение да съобщи новините.
— Чу ли? Кайзерът е направил пълен волт-фас.
Приятелят му не беше чул.
— В какъв смисъл?
— Казва, че отговорът на сърбите не предполага обявяването на война и че австрийците трябва да спрат при Белград.
Фиц се отнасяше подозрително към мирните планове. Основно го вълнуваше как Великобритания да запази позицията си като най-мощната държава в света. Страхуваше се, че либералното правителство може да позволи тази позиция да им се изплъзне заради глупавото убеждение, че всички нации в света са еднакво суверенни. Сър Едуард Грей беше стабилен политик, но като нищо ляво ориентираните членове на партията можеха да го свалят от поста му, поведени по всяка вероятност от Лойд Джордж. След това всичко можеше да се случи.
— Да спрат при Белград — замислено повтори той. Столицата беше разположена на границата на страната. За да я завладеят, австрийците трябваше да навлязат само миля в територията на Сърбия. Русите може би щяха да се оставят да ги убедят, че това е местна полицейска мярка, която не ги заплашва. — Чудя се…
Фиц не искаше война, но част от него тайно се наслаждаваше на идеята. Това щеше да му даде възможност да докаже куража си. Баща му се беше отличил в операции на военноморския флот, ала Фиц не беше виждал битка. Човек трябваше да стори определени неща, преди да може наистина да се нарече мъж, а да се бие за краля и родината си беше едно от тях.
Приближи ги човек от персонала в придворно облекло — кадифени панталони до коленете и бели копринени чорапи.
— Добър ден, граф Фицхърбърт — поздрави той. — Гостите Ви пристигнаха и вече са в трапезарията, милорд.
Когато слугата се отдалечи, Валтер попита:
— Защо ги карате да се обличат така?
— Традиция — отвърна приятелят му.
Пресушиха чашите си и влязоха. Плътен килим покриваше пода в коридора, а ламперията по стените имитираше вертикално нагъната тъкан. Влязоха в трапезарията на лордовете. Мод и леля Хърм вече седяха на местата си.
Обядът беше по идея на Мод — Валтер никога не е влизал в Уестминстър, беше заявила тя. Когато Валтер се поклони, а Мод му се усмихна топло, случайна мисъл премина през ума на Фиц: дали между тях нямаше някаква връзка? Не, абсурд. Мод беше способна на всичко, разбира се, но Валтер беше твърде разумен, та да обмисля нещо като англо-германски брак точно сега. Двамата бяха като брат и сестра.
— Тази сутрин посетих клиниката ти, Фиц — осведоми го сестра му, докато се настаняваха.
Той повдигна вежда.
— Моята клиника?
— Ти плащаш за нея.
— Спомням си как ми каза, че в Ийст Енд трябва да има клиника за майки и деца, които нямат мъж да ги подкрепя, а аз казах, че наистина трябва, и в следващия момент сметките запристигаха на мое име.
— Толкова си щедър.
Фиц нямаше нищо против. Мъж с неговото положение трябваше да се занимава с благотворителност, освен това беше полезно Мод да върши цялата работа. Той не огласяваше факта, че повечето майки не са и никога не са били омъжени — не искаше да обиди леля си херцогинята.
— Никога няма да се сетиш кой дойде тази сутрин — продължи Мод. — Уилямс, домоуправителката от Тай Гуин.
Фиц изстина. Сестра му добави безгрижно:
— А само миналата вечер приказвахме за нея!
Фиц опита да запази изражението си на каменно безразличие. Мод, подобно на повечето жени, не изпитваше трудности да разчете чувствата му. Той не искаше Мод да заподозре истинската дълбочина на отношенията му с Етел — те бяха доста смущаващи.