— Кайзерът изглежда решен да накара своя план за „спиране пред Белград“ да проработи — каза Валтер, докато сядаше. — Това всички останали проблеми ще могат да се разрешат.
Роберт не споделяше оптимизма му.
— Няма да се получи.
— Защо да не се получи?
— Не сме склонни да спрем при Белград.
— Боже милостиви! Сигурен ли си?
— Министрите във Виена ще го обсъдят утре сутрин, но се боя, че резултатът е предрешен. Не можем да спрем при Белград без гаранции от Русия.
— Гаранции? — възмути се Валтер. — Трябва да спрете военните действия и тогава да говорите за проблемите си. Не можете да искате гаранции предварително!
— Боя се, че не виждаме нещата така — сковано рече Роберт.
— Но ние сме ваши съюзници. Как може да отхвърлите плана ни за мир?
— Лесно. Помисли. Какво можете да сторите? Ако Русия мобилизира, попадате под заплаха и ще трябва да мобилизирате и вие.
Валтер щеше да възрази отново, но осъзна, че Роберт е прав. Мобилизирана, руската армия беше твърде сериозна заплаха. Роберт продължи безмилостно.
— Трябва да се биете на наша страна, независимо дали искате, или не. — Доби извинително изражение. — Прости ми, ако звуча арогантно. Просто наричам нещата с истинските им имена.
— По дяволите. — На Валтер му се доплака. — Всичко върви в погрешната посока, нали? Тези, които искат мир, ще загубят.
Роберт изведнъж се натъжи и гласът му се промени.
— Още от началото го знам. Австрия трябва да нападне.
Досега звучеше нетърпеливо, а не тъжно. На какво се дължеше промяната? Валтер внимателно рече:
— Ще трябва да напуснеш Лондон.
— Както и ти.
Валтер кимна. Ако Великобритания влезеше във войната, целият персонал на австрийското и немското посолство щеше да се прибере незабавно. Сниши глас.
— Някой тук… ще ти липсва?
Роберт кимна със сълзи в очите.
Валтер реши да налучка.
— Лорд Ремарк?
— Толкова ли е очевидно? — засмя се невесело братовчед му.
— Само за някого, който те познава.
— С Джони си мислехме, че сме толкова потайни — печално поклати глава Роберт. — Ти поне може да се ожениш за Мод.
— Ще ми се да можех.
— Защо не?
— Брак между германец и англичанка, докато двете държави са във война? Ще я отбягват всички, които я познават. Мен също. За последното не ме е грижа, но не мога да натрапя на Мод такава участ.
— Направете го тайно.
— В Лондон?
— В Челси. Никой няма да ви познава там.
— Не трябва ли човек да е постоянно пребиваващ?
— Трябва да покажеш плик с името си и адреса си. Аз живея в Челси — мога да ти дам писмо, адресирано до господин фон Улрих. — Той затършува в едно чекмедже на бюрото си. — Ето. Квитанция от шивача ми, написана до Фон Улрих, ескуайър. Те мислят, че Фон е първото ми име.
— Може да нямаме време.
— Може да си вземете специално разрешение.
— О, Боже — Валтер се смая. — Прав си, разбира се.
— Трябва да отидеш до общината.
— Да.
— Да ти покажа ли пътя?
Валтер помисли малко и отсече:
— Да.
VII
— Генералите спечелиха — обяви Антон пред гробницата на Едуард Изповедника в Уестминстърското абатство на тридесет и първи юли, петък. — Царят се предаде вчера следобед. Русите мобилизират.
Това беше смъртна присъда. Хлад сграбчи сърцето на Валтер.
— Това е началото на края — продължи Антон и събеседникът му видя, че в очите му още гори мъст. — Русите си мислят, че са силни, защото имат най-голямата армия в света. Но командването им е слабо. Ще бъде истински Армагедон.
За втори път тази седмица Валтер чуваше думата. Сега обаче знаеше че е съвсем на място. След няколко седмици руската армия от шест милиона души — шест милиона — щеше да се струпа по границите на Германия и Унгария. Никой европейски държавник не можеше да пренебрегне подобна заплаха. Германия трябвате да мобилизира — кайзерът вече нямаше избор.
Валтер не можеше да стори нищо повече. В Берлин Генералът щаб напираше за обща мобилизация и канцлерът Теобалд фон Бетман-Холвег беше обещал решение до днес по обед. След тези новини Валтер можеше да вземе само едно решение.
Налагаше се незабавно да уведоми Берлин. Сбогува се набързо с Антон и излезе от огромната църква. Закрачи колкото се може по-бързо по малката уличка на име „Сторис Гейт“, затича се по източния край на Сейнт Джеймс парк, изтича по стълбите покрай паметника на йоркския херцог и влетя в немското посолство.