Вратата на посланика бе отворена. Княз Лихновски седеше на бюрото си, а Ото — до него. Готфрид фон Кесел използваше телефона. В стаята имаше още десетина души; непрекъснато влизаха и излизаха чиновници.
Валтер дишаше тежко. Задъхано попита баща си:
— Какво става?
— Берлин е получил телеграма от посолството ни в Санкт Петербург със следния текст: „Първи ден на мобилизация тридесет и първи юли“. Берлин опитва да потвърди информацията.
— Какво прави фон Кесел?
— Държи отворена линията към Берлин, за да чуем веднага. Валтер вдиша дълбоко и пристъпи напред.
— Ваше Височество — обърна се той към княз Лихновски.
— Да?
— Мога да потвърдя руската мобилизация. Източникът ми го съобщи преди по-малко от час.
— Ясно. — Лихновски посегна към телефона и фон Кесел му го подаде.
Валтер погледна часовника си. Единадесет без десет — в Берлин оставаха десет минути до крайния срок по обед.
Лихновски заприказва в слушалката:
— Руската мобилизация е потвърдена от надежден източник тук.
Няколко секунди остана заслушан. Стаята утихна. Никой не се движеше.
— Да — рече посланикът накрая. — Разбирам. Да.
Затвори с изщракване, което прозвуча като тътен.
— Канцлерът е решил. — И тогава изрече думите, от които Валтер толкова се страхуваше. — Състояние на непосредствена военна заплаха. Гответе се за незабавна война.
Десета глава
1–3 август, 1914 година
I
Мод беше обезумяла от тревога. В съботната сутрин седеше в стаята за закуска в дома в Мейфеър, но не ядеше нищо. Лятното слънце светеше през високите прозорци. Декорът трябваше да внушава покой — персийски килими, кремави стени, турскосини завеси — но нищо не можеше да я успокои. Идваше война и сякаш никой не беше в състояние да я спре — нито кайзерът, нито царят, нито сър Едуард Грей.
Влезе Беа, облечена в тънка лятна рокля и дантелено шалче. Граут, икономът, й сипа кафе — носеше ръкавици — и княгинята си взе праскова от някаква купа.
Мод погледна вестника, но не можа да прочете нищо повече от заглавията. Беше твърде притеснена, за да се съсредоточи. Хвърли вестника настрана. Граут го взе и го сгъна прилежно.
— Не се тревожете, милейди. Хубаво ще им дадем да се разберат на германците, ако трябва.
Тя го изгледа с ярост, но не продума. Твърде глупаво беше да спори със слугите — най-накрая винаги се съгласяваха от почит към господарите си.
Леля Хърм тактично се отърва от него.
— Сигурна съм, че сте прав, Граут — каза тя. — Бихте ли донесли още малко топли кифлички?
Влезе и Фиц. Попита Беа как се чувства, а тя сви рамене. Мод усети, че нещо във връзката им се бе променило, но бе твърде разсеяна, за да мисли за това. Веднага попита брат си:
— Какво е станало снощи? — Знаеше, че Фиц се е съвещавал с други водещи консерватори в имението Уоргрейв.
— Ф. Е. пристигна със съобщение от Уинстън. — Ф. Е. Смит, консервативен депутат, беше близък приятел на либерала Уинстън Чърчил. — Той предлага либерално-консервативна коалиция.
Мод бе шокирана. Обикновено знаеше какво се случва сред либералите, но премиерът Аскуит беше запазил това в тайна.
— Но това е възмутително! То прави войната още по-вероятна.
С дразнещо спокойствие брат й си взе малко наденички от бюфета.
— Лявото крило на Либералната партия са кажи-речи пацифисти. Предполагам, че Аскуит се бои да не би да му вържат ръцете. Но той няма достатъчно подкрепа в собствената си партия, за да преодолее съпротивата им. Към кого ще се обърне за помощ? Само към консерваторите. Оттам и предложението за коалиция.
Мод се страхуваше от това.
— Какво отвърна Бонар Лоу на предложението? — Андрю Бонар Лоу беше водачът на Консервативната партия.
— Отказа.
— Слава Богу.
— И аз го подкрепих.
— Защо? Не искаш ли той да получи място в кабинета?
— Надявам се на повече. Ако Аскуит иска война и Лойд Джордж оглави бунт отляво, либералите може да са твърде разединени, за да управляват. Какво става тогава? Ние, консерваторите, трябва да поемем властта, а Бонар Лоу става премиер.