В дванадесет на обяд Етел излезе от редакцията на Войнишка съпруга — две стаички над някаква печатница, които вестникът делеше с Независимата лейбъристка партия — и взе автобус. Тази сутрин Мод не беше в редакцията и това спести на Етел усилието да си съчинява извинения.
От Олдгейт до гара „Виктория“ се пътуваше дълго с автобуса и с метрото и Етел пристигна на срещата няколко минути след един. Чудеше се дали Фиц не е загубил търпение и не си е тръгнал, и от тази мисъл леко й призля. Но Фиц беше там, облечен в костюм от туид, като че ще пътува в провинцията. Етел веднага се почувства по-добре.
— Страхувах се, че няма да дойдеш — каза Фиц с усмивка.
— Не знам защо го направих. Ти защо ме покани?
— Искам да ти покажа нещо — отговори Фиц и я взе под ръка.
Излязоха от гарата. На Етел й беше безразсъдно приятно да ходи под ръка с Фиц. Учудваше се на дързостта му. Той беше лесен за разпознаване. А ако се натъкнат на някого от приятелите му? Етел предположи, че ще се престорят, че не се забелязват. В обществото на Фиц не се очакваше от един мъж, женен от няколко години, да е верен на съпругата си.
Взеха автобуса за няколко спирки и слязоха в разгулното предградие Челси. Тук наемите бяха ниски и жителите бяха художници и писатели. Етел се питаше какво иска да й покаже Фиц. Тръгнаха по една улица с малки вили.
— Наблюдавала ли си дебати в парламента? — попита Фиц.
— Не, но би ми било приятно.
— Трябва да те покани някой депутат или пер. Да го уредя ли?
— Да!
Фиц явно се зарадва, че тя прие.
— Ще проверя кога има нещо интересно. Навярно би искала да видиш Лойд Джордж в действие.
— Да.
— Днес той съставя правителството си. Бих казал, че довечера ще целуне ръката на краля в качеството си на министър-председател.
Етел умислено оглеждаше наоколо. На места Челси изглеждаше като село, каквото е бил преди стотина години. По-старите сгради бяха ниски хижи или фермерски къщи, с просторни цветни и овощни градини. През декември нямаше кой знае колко зеленина, но и така кварталът беше с приятно провинциално излъчване.
— Политиката е странно нещо — каза Етел. — Искам Лойд Джордж да стане премиер от дете, още откакто почнах сама да чета вестника. А сега, когато това се случи, аз се страхувам.
— Защо?
— Защото той е най-войнствен сред старшите членове на правителството. Неговото назначение може да убие всяка възможност за мир. От друга страна…
Фиц беше заинтригуван.
— Какво?
— Лойд Джордж е единственият човек, който може да се съгласи на мирни преговори, без кръвожадните вестници на Нортклиф да го разпнат.
— Така е — отговори разтревожено Фиц. — Ако друг го стори, заглавията по вестниците ще крещят „Уволнете Аскуит — или Балфур, или Бонар Лоу — и доведете Лойд Джордж!“ Но ако нападнат Лойд Джордж, не остава друг.
— Значи може би има надежда за мир.
Фиц допусна известна свадливост в тона си.
— Защо не се надяваш повече на победа, отколкото на мир?
— Защото така се озовахме в тази каша — не му остана длъжна тя. — Какво ще ми покажеш?
— Това.
Фиц вдигна резето на една портичка и я отвори. Двамата влязоха в двора на самостоятелна двуетажна къща. „Градината е обрасла и всичко има нужда от пребоядисване“, помисли Етел. „Обаче това е една очарователна средно голяма къща, където може да живее успял музикант или известен актьор.“ Фиц извади от джоба си ключ и отвори вратата. Двамата пристъпиха вътре и той затвори и целуна Етел.
Тя се предаде. Отдавна не я бяха целували и се чувстваше като прежаднял пътник в пустинята. Погали дългата му шия и притисна гърди в него. Усещаше, че и той е отчаян като нея. Преди да загуби контрол, го отблъсна.
— Спри — каза Етел, останала без дъх. — Спри.
— Защо?
— Последния път, когато го направихме, се озовах пред проклетия ти адвокат — Етел се отдръпна. — Не съм вече толкова невинна.
— Този път ще е различно — отговори Фиц задъхано. — Бях глупак, че те изпуснах. Сега разбирам това. Аз също бях млад.
Етел надникна в стаите, за да се успокои. Бяха пълни със старомодни мебели.