— Предположих, че е влюбен във Вас. А от реакцията Ви, когато получихте писмото му, мога да съдя, че чувствата му са споделени. — Гас се усмихна. — Той е щастлив човек, ако ми е позволено да го кажа.
Мод кимна и той забеляза по лицето й нещо като облекчение. Осъзна, че тайната е по-голяма; затова тя искаше да разбере колко знае той. Гас се питаше какво още крият. Може би бяха сгодени.
Продължиха да се разхождат. „Разбирам защо те обича“, мислеше Гас. „Аз самият бих могъл да се влюбя в теб от пръв поглед.“ Мод отново го изненада.
— Били ли сте някога влюбен, господин Дюър? — попита внезапно тя.
Въпросът беше нетактичен, но Гас отговори.
— Да. Два пъти.
— Но вече не сте.
Гас изпита потребност да й се довери.
— В годината, когато избухна войната, имах нещастието да се влюбя в омъжена жена.
— Тя обичаше ли Ви?
— Да.
— Какво стана?
— Помолих я да напусне съпруга си заради мен. Дълбоко нередно от моя страна, знам. Сигурно сте шокирана. Но тя се оказа по-добра от мен и отхвърли неморалното ми предложение.
— Не се шокирам толкова лесно. А втория път?
— Миналата година се сгодих за една персона в родния ми град Бъфало. Тя обаче се омъжи за друг.
— О, толкова съжалявам. Може би не трябваше да Ви питам. Извиках болезнени спомени.
— Изключително болезнени.
— Простете ми, но ще Ви кажа, че от това се чувствам по-добре. Защото знаете колко мъка може да донесе любовта.
— Да, знам.
— Но в крайна сметка ще има мир и моята мъка скоро ще свърши.
— Много се надявам, лейди Мод — отговори Гас.
IV
Етел с дни се измъчваше от предложението на Фиц. Докато мръзнеше в задния двор на дома си и въртеше ръчката на пресата за пране, тя си представяше хубавата къща в Челси и Лойд, който тича из градината под погледа на грижовната бавачка. „Ще ти дам всичко, което поискаш,“ каза Фиц и Етел знаеше, че е вярно. Той би прехвърлил къщата на нейно име. Би я завел в Швейцария и в Южна Франция. Ако тя си наумеше да приеме, би могла да го накара да й отпусне годишна издръжка, за да разполага с доход до края на живота си, дори и ако му омръзне — макар да знаеше също, че може да се постарае никога да не му омръзва.
Строго си каза, че това е срамно и отвратително. Щеше да се превърне в жена, на която се плаща за секс, а какво друго означава думата „проститутка“? Никога нямаше да може да покани родителите си в своето скривалище в Челси — те начаса биха разбрали какво става.
А дали я беше грижа за това? Навярно не, обаче имаше и друго. Етел искаше от живота нещо повече от удобство. Като държанка на милионер тя надали би могла да продължи работата си в полза на жените от работническата класа. Това би сложило край на нейния политически живот. Би загубила връзка с Бърни и Милдред. Би било неловко дори да се среща с Мод.
Ала коя беше тя, та да иска толкова много от живота? Тя беше Етел Уилямс, родена в миньорска къщица! Как можеше да се отвръща високомерно от обещания лек живот? „Би трябвало да имаш голям късмет“, каза си тя, използвайки един от изразите на Бърни.
Но го имаше и Лойд. Детето щеше да получи гувернантка, а после Фиц щеше да плати за образованието му в скъпо училище. Щеше да порасне сред елита и да води привилегирован живот. Имаше ли Етел правото да го лишава от това?
Не се беше доближила ни най-малко до отговора, когато разлисти вестниците в кабинета, който деляха с Мод, и узна за още едно драматично предложение. На дванадесети декември германският канцлер Теобалд фон Бетман-Холвег предложил на Съюзниците преговори за мир.
Етел ликуваше. Мир! Наистина ли беше възможно? И Били можеше да се върне у дома?
Френският премиер веднага обрисува нотата на канцлера като измамен ход, а руският външен министър разобличи немските „лъжливи предложения“, обаче Етел беше убедена, че най-голямо значение ще има британската реакция.
Лойд Джордж не правеше никакви публични изявления с извинението, че страда от болно гърло. През декември половината лондончани имаха кашлица и простуда, та Етел подозираше, че Лойд Джордж просто иска време да помисли. Прие това за добър знак. Незабавният отговор щеше да е отказ; всичко останало даваше надежди. „Поне обмисля възможността за мир“, оптимистично си рече Етел.
Междувременно президентът Уилсън добави и тежестта на Америка на везните, на страната на мира. Той предложи като предварителна стъпка към мирните преговори всички воюващи страни да заявят своите цели — онова, което се опитваха да постигнат чрез войната.