„Вероятността е твърде малка“, помисли Валтер. „Ако потапяме американски кораби и погубваме американски граждани, няма какво толкова да направим, за да смекчим удара.“
Генералът продължи:
— Можем ли например да възпламеним протестно движение у онези милион и триста хиляди американци, които са родени тук, в Германия?
Валтер вътрешно простена.
— Абсолютно невъзможно — отговори той. — Това е една глупава измислица.
— Внимавай, когато говориш с висшестоящи — тросна се баща му.
Фон Хеншер махна успокоително с ръка.
— Нека момчето каже каквото мисли, Ото. Искам да получа откровеното му мнение. Защо казвате това, господин майор?
— Те не обичат отечеството. Защо според Вас са заминали? Може да ядат вурстчета и да пият бира, обаче са американци и аз смятам, че ще се бият за Америка.
— А ирландците в Америка?
— Същото. Те мразят британците, разбира се, но когато наши подводници убиват американци, те повече ще намразят нас.
Ото се обади сприхаво:
— Как може президентът Уилсън да ни обяви война? Той току-що спечели изборите, защото не е намесил Америка във войната!
Валтер сви рамене.
— В някои отношения това би го улеснило. Хората ще повярват, че не е имал друг избор.
— Какво може да го спре? — попита фон Хеншер.
— Защита за корабите на неутралните държави…
— Дума да не става — прекъсна го баща му. — Неограничена означава неограничена. Това поиска военноморският флот, това и получи от Негово величество.
— Ако не е вероятно вътрешнополитически въпроси да обезпокоят Уилсън, има ли някаква възможност той да бъде разсеян с външнополитически проблеми в неговото полукълбо? — каза Хеншер и се обърна към Ото. — Мексико да речем?
Ото се усмихна доволно.
— Помниш Ипиранга. Трябва да призная, че това беше един малък триумф на агресивната дипломация.
Валтер не споделяше радостта на баща си от инцидента с натоварения с оръжия кораб, пратен от Германия за Мексико. Ото и приятелите му бяха накарали президента Уилсън да изглежда глупаво, ала можеше един ден и да съжаляват за това.
— А сега? — попита фон Хеншер.
— По-голямата част от американската армия е разположена или в Мексико, или на самата граница — отговори Валтер. — Формално те преследват един разбойник на име Панчо Вийя. Президентът Каранса се пръска от яд от нарушаването на суверенитета на територията му, обаче няма какво да направи.
— Ако получи помощ от нас, това ще промени ли нещо?
Валтер се замисли. Подобни дипломатически пакости му се струваха рисковани, но беше длъжен да отговори възможно най-точно.
— Мексиканците вярват, че Тексас, Ню Мексико и Аризона са заграбени от тях. Мечтаят да си ги върнат, както французите бленуват за Елзас и Лотарингия. Президентът Каранса може и да е достатъчно глупав да повярва, че това е възможно.
— Във всеки случай, подобен опит със сигурност ще отклони вниманието на американците от Европа! — енергично рече Ото.
— За известно време — неохотно се съгласи Валтер. — В дългосрочен план нашата намеса може да укрепи позициите на онези американци, които искат да влязат във войната на страната на Антантата.
— Тъкмо краткосрочната перспектива ни интересува. Чу фон Холцендорф — до пет месеца нашите подводници ще поставят Съюзниците на колене. Единственото, което искаме, е през това време американците да са заети.
— А Япония? — попита фон Хеншер. — Има ли някаква възможност японците да бъдат убедени да нападнат Панамския канал или даже Калифорния?
— Реалистично погледнато, не — твърдо отговори Валтер. Разговорът все повече се отдалечаваше в сферата на фантазиите.
Фон Хеншер обаче настояваше:
— Въпреки това самата заплаха може да ангажира повече войски на Западното крайбрежие.
— Допускам, че би могла, да.
Ото попи устни със салфетката си.
— Всичко това е много интересно, обаче аз трябва да проверя дали Негово величество няма нужда от мен.
Тримата станаха.
— Ако позволите да кажа, господин генерал… — подхвана Валтер.
Ото въздъхна, но фон Хеншер каза:
— Моля.
— Убеден съм, че всичко това е много опасно, господин генерал. Тръгне ли слух, че видни германци дори само са обсъждали възможността да подтикнат мексиканците или да насърчат японско нападение над Калифорния, американското обществено мнение така ще се разяри, че обявяването на война ще дойде много по-скоро от очакването, ако не и незабавно. Простете ми, че говоря очевидни неща, обаче този разговор трябва да остане в пълна тайна.