— Много добре — отговори фон Хеншер. Усмихна се на Ото. — Двамата с баща Ви, разбира се, сме от старото поколение, но все пак знаем нещичко. Можете да разчитате на нашата дискретност.
II
Фиц беше доволен от презрителното отхвърляне на германското предложение за мир и горд от своята роля в този процес, ала когато всичко свърши, той почна да се съмнява.
Обмисляше го, докато крачеше — или по-скоро, куцаше — през „Пикадили“ сутринта в сряда, седемнадесети януари, на път за кабинета си в сградата на Адмиралтейството. Мирните преговори биха предоставили на германците коварен начин да заздравят своите придобивки и да узаконят властта си над Белгия, североизточна Франция и части от Русия. Ако Великобритания вземе участие в тези преговори, това ще е равнозначно на признаване на разгрома. А Великобритания още не беше победила.
Думите на Лойд Джордж за борба до пълна победа изглеждаха добре във вестниците, но на всички разумни хора беше ясно, че това е само мечта. Войната щеше да продължи — може би още година, може би повече. И ако американците продължават да пазят неутралитет, в крайна сметка тя щеше да завърши с мирни преговори. А ако никой не може да спечели тази война? Още един милион войници ще загинат напразно. Мисълта, че в крайна сметка Етел може и да е права, преследваше Фиц.
А ако Великобритания загуби? Ще последва финансова криза, безработица и нищета. Работниците ще подемат призива на бащата на Етел и ще кажат, че не им е било позволено да гласуват за войната. Гневът на хората срещу техните управници ще е неудържим. Протестите и шествията ще преминат в бунтове. Само преди малко повече от век парижаните убиха своя крал и по-голямата част от аристокрацията. Могат ли лондончаните да направят същото? Фиц си представи как е с вързани ръце и крака и каруцата го кара към мястото на екзекуцията, а тълпата го плюе и освирква. По-лошото беше, че си представи как това се случва с Мод и леля Хърм, и Беа, и Бой. Пропъди кошмарното видение от ума си.
„Етел е огън“, помисли Фиц със смесица от възхищение и съжаление. Беше смазан от неудобство, когато изхвърлиха гостенката му от галерията при речта на Лойд Джордж, ала в същото време се почувства още по-привлечен от нея.
За нещастие, тя се обърна против него. Фиц я последва и я настигна в централното фоайе, а тя упрекна него и подобните му за продължаването на войната. От думите й човек можеше да остане с впечатлението, че всеки загинал във Франция войник е убит лично от Фиц.
Това сложи край на плана му за къщата в Челси. Прати на Етел няколко бележки, обаче тя не му отговори. Фиц тежко понесе разочарованието. Когато помислеше за приятните следобеди, които двамата можеха да прекарват в това любовно гнездо, усещането за загуба пронизваше болезнено гърдите му.
Все пак получи някаква утеха. Беа взе присърце упреците му. Сега го приемаше в спалнята си, облечена в нощница, и му предлагаше уханното си тяло както когато бяха младоженци. В крайна сметка, тя беше добре възпитана благородничка и знаеше какво е предназначението на една съпруга.
Докато размишляваше за покорната княгиня и неустоимата активистка, Фиц влезе в старата сграда на Адмиралтейството и намери на писалището си частично дешифрирана немска телеграма.
Началото гласеше:
Берлин до Вашингтон. В.158.
16 януари 1917 г.
Фиц механично погледна края, за да разбере от кого е телеграмата. Името беше:
Цимерман.
Това възбуди интереса му. Съобщението беше от германския външен министър до посланика на страната в Съединените щати. Фиц написа с молив превод на текста, като оставяше хиксове и питанки на мястото на неразчетените кодови групи.
Строго секретно, за лично сведение на Ваше превъзходителство и за препращане на посланика на Империята в (?Мексико?) с хххх по безопасен път.
Въпросителните означаваха кодова група с несигурно значение. Декодиращите правеха предположения. Ако бяха прави, то тази телеграма беше за посланика на Германия в Мексико. Само се изпращаше през посолството във Вашингтон.
„Мексико“, рече си Фиц. „Колко странно.“