Затоплянето съвпадна с Международния ден на жената и работничките от текстилните фабрики излязоха на стачка. Отправиха се от индустриалните предградия към центъра на града, за да протестират срещу опашките за хляб, войната и царя. За хляба беше въведена купонна система, но тя сякаш само влоши недостига.
Първи картечен полк, както и всички военни части в града, беше командирован да помага на полицията и на казашката конница в опазването на реда. „Какво ли ще стане“, питаше се Григорий, „ако войниците получат заповед да стрелят по протестиращите? Ще се подчинят ли? Или ще обърнат пушките срещу офицерите си?“ През 1905 година се бяха подчинили на заповедите и стреляха по работниците. Но оттогава руският народ беше преживял цяло десетилетие тирания, потисничество, война и глад.
Но нямаше безредици и тази вечер Григорий и неговото отделение се прибраха в казармата, без да дадат и един изстрел.
В петък още работници излязоха на стачка.
Царят се намираше в главната квартира на армията в Могильов, на четиристотин мили от столицата. За града отговаряше комендантът на Петроградския военен окръг генерал Хабалов. Той реши да задържи протестиращите вън от центъра на града. Като разположи войници по мостовете. Отделението на Григорий беше разположено недалеч от казармата — охраняваха Литейния мост през река Нева към Литейни проспект. Но водата беше замръзнала здраво и протестиращите избягваха армията, като просто минаваха по леда за радост на войниците, повечето от които им симпатизираха, подобно на Григорий.
Стачката не беше организирана от някоя политическа партия. Болшевиките, подобно на останалите леви революционни партии, се озоваха в положението да следват работниците вместо да ги водят.
Отделението на Григорий отново не влезе в действие, но другаде не беше така. Когато се прибра в казармата в събота вечерта, той узна, че полицията е атакувала демонстрантите пред железопътната гара на другия край на Невски проспект. Изненадващо казаците защитавали протестиращите от полицията. Хората приказваха за „другарите казаци“. Григорий беше скептичен. „Казаците остават верни докрай единствено на себе си“, помисли той, „просто им харесва да се бият.“
В неделя сутринта събудиха Григорий в пет часа, много преди зазоряване. По време на закуската тръгна слух, че царят е наредил на генерал Хабалов да сложи край на стачките и шествията като приложи всякаква необходима сила. „Злокобни думи“, рече си Григорий — „всякаква необходима сила.“
След закуска старшините получиха своите заповеди. Всеки взвод трябваше да пази определена точка в града — не само мостовете, но и кръстовищата, железопътните гари и пощенските станции. Постовете щяха да се свързват с полеви телефони. Столицата трябваше да се подсигури като завладян вражески град. А най-лошото беше, че полкът трябваше да разположи картечници на възможните опасни места.
Когато Григорий предаде заповедите на своите хора, те се ужасиха. Исак попита:
— Нима царят наистина ще заповяда на армията да стреля с картечници по народа?
— А ако го направи, войниците ще се подчинят ли? — отвърна Григорий.
Той едновременно се вълнуваше все повече и се боеше. Стачките го окуражаваха, понеже знаеше, че руският народ трябва да се изправи срещу управниците си. В противен случай войната щеше да се проточи, хората да гладуват и да няма изгледи Владимир да живее по-добре от Григорий и Катерина. Тъкмо това убеждение беше накарало Григорий да постъпи в партията. От друга страна, той таеше надеждата, че ако войниците просто откажат да изпълняват заповедите, революцията ще мине без особени кръвопролития. Но когато полкът му получи заповед да разположи картечници по ъглите на улиците, Григорий почна да разбира, че тази надежда е измамна.
Възможно ли беше руският народ някога да се измъкне от тиранията на царете? Понякога това изглеждаше като блян. Ала други народи бяха направили своите революции и бяха свалили потисниците. Дори англичаните веднъж убиха своя крал.
„Петроград прилича на съд с вода на огъня“, помисли си той — „вдигаше се пара, тук-там бълбукаше насилие, повърхността трептеше от горещината, ала водата сякаш не щеше да заври, докато я чакаха, досущ като в поговорката.“
Взводът на Григорий отиде в Таврическия дворец, огромната лятна резиденция на Екатерина II, където сега се помещаваше Думата, беззъбият руски парламент. Утрото беше тихо — дори гладните обичаха да поспиват до късно в неделя. Но времето се задържа слънчево и по пладне хората почнаха да прииждат от покрайнините, пеша и в трамваите. Някои се събираха в градините на Таврическия дворец. Григорий забеляза, че не всички са фабрични работници. Имаше мъже и жени от средната класа, студенти, гимназисти и неколцина заможни на вид господа. Някои бяха довели и децата си. На политическа демонстрация ли бяха излезли тези хора, или просто на разходка в парка? Григорий предполагаше, че и те самите не знаят.