От всички, които говориха, най-силно впечатление направи Яков, висок мъжага с рамене като на мечка. Застана на масата до Григорий със сълзи на очи.
— Когато ни заповядаха да стреляме, не знаех какво да правя — подзе той. Като че не можеше да повиши глас и помещението притихна, докато войниците се напрягаха да го чуят. — Рекох „Моля те, Господи, поведи ме“ и се вслушах в сърцето си, ала Бог не ми отговори. — Войниците мълчаха. — Вдигнах пушката. Капитанът викаше „Огън! Огън!“. А по кого трябваше да стрелям? В Галиция знаехме кои са враговете ни, понеже те стреляха по нас. А днес на площада никой не ни нападаше. Хората бяха предимно жени, някои с деца. Даже и мъжете бяха невъоръжени.
Яков се умълча. Войниците стояха без да помръдват, сякаш се бояха, че някое движение може да разтури магията. След малко Исак го подкани:
— Какво стана после, Яков Давидович?
— Натиснах спусъка — продума Яков и сълзите се затъркаляха и потънаха в гъстата му черна брада. — Дори не се прицелих. Капитанът ми крещеше и аз стрелях, само за да млъкне. Но уцелих една жена. Момиче всъщност. Май на деветнайсет. Със зелено палто. Уцелих я в гърдите и кръвта плисна по цялото палто, червено върху зелено. После тя падна. — Яков вече плачеше открито, говорът му беше накъсан. — Хвърлих пушката и опитах да ида при нея, да й помогна, обаче хората ме спипаха, удряха ме и ме ритаха, а аз почти нищо не усетих. — Изтри лице с ръкава си. — Сега съм в беда, задето загубих пушката. — После помълча по-дълго. — Деветнайсет. Мисля, че на толкова беше момичето.
Григорий не беше забелязал вратата да се отваря, но изведнъж поручик Кирилов се озова сред тях.
— Слизай от проклетата маса, Яков — викна той. Погледна Григорий. — И ти, Пешков, размирник такъв.
Обърна се и заговори на войниците, които седяха на пейките край сгъваемите маси.
— Връщайте се в казармата. Всички. Който е тук след една минута, ще бъде наказан с бичуване.
Никой не помръдна. Войниците мрачно гледаха поручика. Григорий се питаше така ли почват метежите.
Ала Яков беше твърде потънал в мъката си, та да осъзнае какъв драматичен момент е създал; той тромаво слезе от масата и напрежението спадна. Някои от войниците по-близо до Кирилов станаха. Изглеждаха сърдити, но уплашени. Григорий дръзко постоя още малко на масата, обаче усети, че другарите му не са достатъчно гневни да се обърнат срещу офицера, и най-после слезе. Хората започнаха да излизат. Кирилов остана на мястото си и ги гледаше свирепо.
Григорий се върна в казармата. Скоро удари звънецът за гасене на светлините. Като старшина Григорий имаше привилегията да спи в покрита с перде ниша в дъното на спалнята на взвода. Чуваше как мъжете тихо разговарят.
— Няма да стрелям по жени — рече някой.
— Нито пък аз — отвърна му друг.
— Ако не стреляте — намеси се трети — някоя офицерска гад ще ви застреля за неподчинение!
— Ще се целя встрани.
— Може да забележат.
— Само трябва да насочиш пушката малко над главите на хората. Никой няма да знае какво правиш.
— Така ще постъпя.
— И аз.
— И аз.
„Ще видим“, каза си Григорий, докато се унасяше в сън. В тъмното лесно се изричаха смели думи. А денем можеше да е по-различно.
III
В понеделник взводът на Григорий беше пратен наблизо, по Самсониевски проспект до Литейни мост и получи заповед да пречи на демонстрантите да прекосят реката и да влязат в центъра на града. Мостът беше построен преди четиристотин години и лежеше на яки каменни подпори, които стояха в замръзналата река като заседнали ледоразбивачи.
Задачата беше като в петък, обаче заповедите бяха други. Поручик Кирилов осведоми Григорий. Напоследък поручикът говореше все едно непрестанно е в лошо настроение, а може и наистина да беше: на офицерите навярно не им се нравеше да ги изправят срещу съотечествениците им, също като на войниците.
— Никакви демонстранти няма да преминават реката нито по моста, нито по леда, разбрано? Стреляйте по онези, които нарушават заповедта.
Григорий потисна презрението си.
— Тъй вярно, Ваше благородие! — отривисто рече той.
Кирилов повтори заповедите и изчезна. Григорий си каза, че поручикът е уплашен. Несъмнено се боеше да не го държат отговорен за онова, което предстоеше да се случи, независимо дали заповедите се спазеха или нарушаха.
Григорий нямаше намерение да се подчини. Щеше да позволи на водачите на марша да го въвлекат в спор, докато последователите им минат по леда, също като в петък.