На следващия ъгъл неколцина тормозеха висок мъж с бомбе и износено палто, като на професионалист от средната класа. Войник го ръгна с дулото на пушката, бабичка го заплю, а младеж в работнически комбинезон го замери с нечистотии.
— Пуснете ме да мина! — рече мъжът, мъчейки се да прозвучи властно, но те само му се изсмяха. Григорий позна тънката фигура на Канин, началникът на леярския цех в Путиловия завод. Шапката на Канин падна и Григорий видя, че е започнал да оплешивява.
Проправи си път през малката тълпа.
— Всичко му е наред на човека! — викна той. — Той е инженер, работил съм с него.
Канин го позна.
— Благодаря, Григорий Сергеевич. Просто опитвам да стигна до дома на майка ми, да проверя добре ли е.
Григорий се обърна към тълпата.
— Пуснете го. Гарантирам за него.
Видя, че една жена носи макара червена лента, навярно открадната от някоя галантерия, и я помоли да му даде малко. Жената му отряза с ножица и Григорий върза лентата на левия ръкав на Канин. Хората завикаха одобрително.
— Сега ще сте в безопасност — каза Григорий.
Канин стисна ръката му и си тръгна, а хората го пропуснаха.
Групата на Григорий излезе на Невски проспект, широката търговска улица от Зимния дворец до Николаевската гара. Беше пълна с народ — хората пиеха направо от бутилките, ядяха, целуваха се и стреляха във въздуха. Ресторантите, които бяха останали отворени, имаха надписи „Безплатна храна за революционери!“ и „Яжте каквото искате, плащайте каквото можете!“ Много магазини бяха разбити и цялата улична настилка беше покрита с натрошени стъкла. Един от омразните трамваи — прекалено скъпи за работниците — беше преобърнат на средата на улицата, а в него се беше забил лек автомобил Рено.
Григорий чу пушечен изстрел, ала за миг не се замисли, понеже много се стреляше. Но до него Варя се олюля и падна. Григорий и Яков коленичиха от двете й страни. Варя беше в несвяст. Не без усилие обърнаха тежкото й тяло и начаса видяха, че вече никой не може да й помогне — куршум беше пронизал челото й и очите й гледаха невиждащо.
Григорий не си позволи да се натъжи нито сам за себе си, нито за вариния син Константин, неговия най-добър приятел. На бойното поле се беше научил първо да отвърне на удара, а да скърби по-късно. А тук бойно поле ли беше? Кой би пожелал да убие Варя? Раната обаче беше толкова точно прицелена, че Григорий не можеше да повярва, че Варя е жертва на заблуден куршум.
След миг въпросът му получи отговор. Яков се катурна и от гърдите му бликна кръв. Тежкото му тяло тупна на паважа.
Григорий отстъпи от двете тела и си рече „Какво става, по дяволите?“ Приклекна, за да представлява по-малка мишена, и трескаво се заозърта за скривалище.
Чу още един изстрел. Някакъв войник с червено шалче около кепето падна на земята, притиснал с ръце корема си.
Някъде имаше снайперист, който стреляше по революционерите.
Григорий притича три крачки и се сви зад преобърнатия трамвай.
Изпищя жена, после друга. Хората забелязаха окървавените тела и почнаха да бягат.
Григорий надигна глава и огледа околните сгради. Стрелецът трябваше да е някой полицай. Къде ли беше? На Григорий му се струваше, че пукането на пушката се чу от другата страна на улицата, на по-малко от една пресечка разстояние. Зданията грееха под следобедното слънце. Имаше един хотел, един бижутерски магазин със спуснати кепенци, една банка и на ъгъла — църква. Не видя отворени прозорци, следователно стрелецът се намираше на някой от покривите. Нито един обаче не предлагаше укритие с изключение на църквата — каменна барокова постройка с кули, парапети и приличен на луковица купол.
Отекна поредният изстрел и една жена в работни дрехи извика и падна, като се държеше за рамото. Григорий беше сигурен, че изстрелът се чу откъм църквата, но не видя дим. Значи полицията беше снабдила стрелците си с бездимни муниции. Това наистина беше война.