Вече цялата пресечка на Невски проспект опустя.
Григорий се прицели към парапета по страничната стена на Църквата. Там беше огневата позиция, която той лично би избрал — покриваше цялата улица. Наблюдаваше внимателно. С крайчеца на окото си зърна още две пушки, насочени нататък. Те бяха в ръцете на войници, които се бяха прикрили наблизо.
По улицата се зададоха олюляващи се войник и момиче, и двамата пияни. Момичето танцуваше жига и повдигаше полите на дрехата си, та коленете му се виждаха, докато младежът валсираше наоколо, опрял приклада на пушката под брадичката си, като че свири на цигулка. И двамата имаха червени ленти на ръкавите. Няколко човека им подвикнаха предупредително, но гуляйджиите не ги чуха. Докато минаваха край църквата, безметежно слепи за опасността, звъннаха два изстрела и двамата паднаха.
Григорий отново не забеляза дим, обаче гневно стреля по парапета над църковната врата и изпразни пълнителя си. Куршумите нащърбиха камъка и вдигнаха клъбца прах. Другите две пушки също стреляха там, но нямаше признаци някой да е улучил.
„Невъзможно е“, мислеше Григорий, докато презареждаше. Стреляха по невидима цел. Снайперистът сигурно лежеше ниско и далеч зад ръба, така че нямаше нужда пушката му да се показва.
Но трябваше да го спрат. Вече беше убил Варя, Яков, двама войници и невинно момиче.
Имаше само един начин Григорий да се добере до стрелеца — да се качи на покрива.
Той отново стреля по посока на парапета. Както очакваше, това накара и другите двама войници да стрелят. Григорий заключи, че снайперистът е навел глава за секунди, изправи се, изостави прикритието на обърнатия трамвай и притича към отсрещната страна на улицата, където се притисна към витрината на някаква книжарница — един от малкото магазини, които не бяха разграбени. Григорий се държеше в сянката на сградите и се отправи към църквата. Между нея и банката имаше алея. Григорий изчака търпеливо няколко минути, докато стрелбата почне отново, после се стрелна през алеята и опря гръб в източната стена на църквата.
Дали снайперистът го беше забелязал и дали беше разгадал намеренията му? Нямаше как да разбере.
Като стоеше близо до стената, Григорий заобиколи църквата и стигна до малка вратичка. Беше отключена. Той се промъкна вътре.
Църквата беше богата, пищно украсена с червен, зелен и жълт мрамор. Сега не се отслужваше литургия, ала двадесетина богомолци стояха или седяха със сведени глави и се молеха. Григорий се огледа за врата, която води към стълбище. Забърза по пътеката между редовете, боейки се, че с всяка минута забавяне щяха да загинат още хора.
Млад свещеник, театрално красив с черните си коси и бяло лице, забеляза пушката и понечи да възрази, обаче Григорий не му обърна внимание и бързо го подмина.
В преддверието съгледа малка дървена врата. Отвори я и видя вита стълба нагоре. Зад него някой каза:
— Спри, синко. Къде отиваш?
Григорий се обърна и видя младия свещеник.
— Тази стълба води ли до покрива?
— Аз съм отец Михаил. Не може да внасяш оръжие в Божия дом.
— На покрива има стрелец.
— Той е полицейски служител!
— Ти знаеш за него? — Григорий зяпна свещеника невярващо. — Той убива хора!
Свещеникът не отговори.
Григорий хукна по стълбата.
Някъде отгоре идеше студен вятър. Явно отец Михаил беше на страната на полицията. Имаше ли начин да предупреди снайпериста? Не. Можеше само да изтича на улицата и да му махне, което навярно щеше да доведе до смъртта му.
След като се изкачва дълго в почти пълна тъмнина, Григорий се натъкна на друга врата. Когато очите му се изравниха с долната й част и Григорий представляваше съвсем малка мишена, той леко открехна вратата с лявата ръка, а в дясната държеше пушката. През процепа нахлу ярка слънчева светлина. Григорий отвори широко.
Не видя никого.
Заслони очи от слънцето и се огледа през тесния правоъгълник на вратата. Намираше се в камбанарията. Вратата гледаше на юг. Невски проспект беше от северната страна на църквата. Стрелецът беше от другата страна, освен ако не се беше върнал, за да хване Григорий.
Той предпазливо се качи едно стъпало, после още едно и подаде глава навън.
Нищо не се случи.
Той излезе от вратата.
Под краката му покривът леко се накланяше към улук, който вървеше край декоративния парапет. Имаше разположени дъски, за да могат работниците да се придвижват, без да се хлъзгат по плочите. Зад гърба му се издигаше самата камбанария.