С пушка в ръка той тръгна да обиколи кулата.
На първия завой се озова с лице на запад и видя Невски проспект. В ярката светлина съзря Александровската градина и Адмиралтейството в далечния край. По-насам улицата беше пълна с народ, обаче в близост до църквата нямаше никого. Сигурно снайперистът още работеше.
Григорий се заслуша, но не чу изстрели.
Запромъква се по-нататък и надникна зад следващия ъгъл. Сега виждаше край цялата дължина на северната стена. Беше уверен, че ще види стрелеца да лежи по корем и да се прицелва между пречките на парапета, ала тук нямаше никого. Оттатък парапета Григорий видя широката улица и хората, които се свиваха във входовете и надзъртаха зад ъглите, очаквайки да видят какво ще стане.
След миг снайперската пушка стреля. Вик откъм улицата подсказа на Григорий, че стрелецът е успял.
Изстрелът дойде някъде над главата му.
Той вдигна поглед. Камбанарията имаше прозорчета без стъкла, а в ъглите — открити кулички. Стрелецът беше някъде там и стреляше през един от многото удобни отвори. За щастие, Григорий беше останал плътно до стената, където снайперистът не можеше да го види.
Върна се вътре. В тясното пространство на стълбището пушката му беше голяма и неудобна. Остави я и извади един от пистолетите. По теглото му прецени, че е празен. Изруга, понеже Наган М1895 се зареждаше бавно. Извади от джоба на куртката си кутия патрони и един по един вкара седем в барабана, през неудобния отвор. После запъна петлето.
Остави пушката и тихо тръгна нагоре по витата стълба. Крачеше равно и не искаше да се товари, за да не се чува дишането му. Държеше пистолета в дясната ръка, насочен към стълбите.
След това долови дим.
Стрелецът пушеше цигара. Но острият мирис на тютюна се разнасяше надалеч и Григорий не можеше да прецени къде е стрелецът.
Напред и нагоре зърна отразена светлина. Прокрадна се още малко, готов да стреля. Светлината идеше от едно от прозорчетата. Стрелецът не беше тук.
Григорий продължи да се изкачва и пак видя светлината. Тютюневата миризма се засили. Дали си въобразяваше, или наистина чувстваше присъствието на стрелеца съвсем близо, току зад следващата извивка на стълбата? И ако беше истина, можеше ли и полицаят да го усети?
Чу как стрелецът остро поема дъх. Така се сепна, че едва не натисна спусъка. После разбра, че така шумно се вдишва цигареният дим. След миг чу по-мекия и доволен звук на издишването.
Григорий се поколеба. Не знаеше нито накъде гледа снайперистът, нито накъде е насочена пушката му. Искаше отново да чуе изстрел, за да е сигурен, че вниманието на стрелеца е приковано навън.
Ала изчакването означаваше още една смърт, още един Яков или Варя, паднали окървавени на студения паваж. От друга страда ако Григорий се провалеше сега, колко още щеше да погуби стрелецът днес?
Григорий си наложи да е търпелив. Беше като на бойното поле. Там човек не се втурва да спасява ранения си другар и при това да излага живота си на опасност. Рисковете се поемат само при напълно основателни причини.
Чу ново вдишване, последвано от продължително издишване и след малко смачкан фас полетя по стълбата, отскочи от стената и падна в краката му. Последваха звуци като от човек, който се намества в тясно пространство. После Григорий чу мърморене. Стрелецът тихо нареждаше:
— Свине… революционери… чифути смрадливи… въшливи пачаври… тъпанари.
Настройваше се за нова стрелба.
Успееше ли Григорий да го спре сега, щеше да спаси поне един живот.
Качи се още едно стъпало.
— Говеда… славяни… крадци и разбойници — продължаваше да мърмори стрелецът. Гласът беше смътно познат и Григорий се питаше срещал ли е полицая и по-рано.
Направи още една стъпка и видя нозете му, обути в лъснати нови полицейски черни ботуши. Малки нозе: стрелецът беше дребосък. Застанал беше на коляно — най-стабилната позиция за стрелба. Григорий вече виждаше, че се е разположил в една от куличките, за да може да стреля в три посоки.
„Още една стъпка“, рече си Григорий, „и мога да го убия.“
Пристъпи, но от напрежение се препъна. Олюля се, падна и изтърва пистолета. Той издрънча на каменното стъпало.
Стрелецът се уплаши, изруга на висок глас и се извърна.
Григорий с удивление го позна — беше Иля Козлов, партньорът на Пински.
Пресегна се да вземе изпуснатия си пистолет, но не можа. Револверът започна да пада стъпало по стъпало, болезнено бавно, и накрая Григорий вече не можеше да го стигне.