Въпреки обезпокоителната бъркотия, цареше огромно вълнение. Всички имаха чувството, че са участвали в сражение и са победили. За добро или за лошо, те създаваха нов свят.
Никой обаче не говореше за хляб. Обезсърчени от бездействието на съвета, Григорий и Константин напуснаха Екатерининската зала в един подчертано хаотичен момент и отидоха в другия край на двореца, за да узнаят с какво се занимава Думата. Пътем се натъкнаха на войници с червени ленти, които трупаха във фоайето храна и муниции, сякаш се готвеха за обсада. „Разбира се“, рече си Григорий, „царят няма просто така да приеме всичко, което става.“ Следователно, тази сграда щеше да бъде атакувана.
В дясното крило срещнаха граф Маклаков, директор на завода на Путилов. Той беше депутат от една от десните партии, но говори с тях любезно. Каза им, че е създаден поредният комитет — Временен комитет на Думата за възстановяването на реда в столицата и за установяването на отношения с лица и институции. Въпреки смехотворното име, Григорий долавяше, че комитетът представлява застрашителен опит от страна на Думата да поеме контрол. Още повече се разтревожи, когато Маклаков ги извести, че комитетът е назначил за комендант на града полковник Енгелхарт.
— Да. И настояват всички войници да се върнат в казармите и да се подчиняват на заповедите — доволно рече Маклаков.
— Какво? — потресе се Григорий. — Но това ще съсипе революцията. Царските офицери ще си върнат контрола над войската!
— Депутатите от Думата не вярват, че има революция.
— Депутатите от Думата са дураци — ядно отвърна Григорий.
Маклаков вирна нос и се отдалечи.
Константин споделяше гнева на Григорий.
— Това е контрареволюция!
— И трябва да бъде спряна.
Забързаха обратно към лявото крило. В голямата зала имаше Председател, който опитваше да контролира дебатите. Григорий скочи на трибуната.
— Имам извънредно съобщение! — провикна се той.
— Всички имат — уморено отговори председателят. — Какво пък, говорете, по дяволите.
— Думата нарежда на войниците да се върнат по казармите и да се подчинят на офицерите!
Депутатите нададоха протестни викове.
— Другари! — провикна се Григорий в опит да ги смълчи. — Ние няма да се върнем назад!
Последва одобрителен рев.
— Народът в града трябва да получи хляб. Нашите жени трябва да се чувстват в безопасност на улицата. Фабриките трябва да заработят отново и мелниците отново да се завъртят. Но не по стария начин.
Вече всички го слушаха, макар да не знаеха накъде бие.
— Ние, войниците, трябва да престанем да бием буржоата, да престанем да тормозим жените по улиците и да престанем да ограбваме заведенията. Да се върнем в казармите, да изтрезнеем и отново да поемем задълженията си, но — тук той прекъсна за по-голям драматизъм — но при наши условия!
Присъстващите зашумяха в съгласие.
— Какви трябва да са тези условия?
— Избираеми комитети, които да издават заповедите вместо офицерите! — провикна се някой.
— Повече никакви „Ваше благородие“ и „Ваше сиятелство“. Ще ги наричаме полковници и генерали — додаде друг.
— Без отдаване на чест! — викна трети.
Григорий не знаеше какво да прави. Всички имаха предложения. Не можеше дори да ги чуе, какво остава да ги запомни.
Председателят му се притече на помощ.
— Нека всички, които имат предложения, да съставят група с другаря Соколов. — Григорий знаеше, че Николай Соколов е ляв депутат. „Добре“, каза си той, „трябва ни човек, който да запише нашите предложения юридически правилно.“ Председателят продължи. — Когато гласувате исканията си, донесете ги за одобрение от съвета.
— Точно така.
Григорий бързо слезе от трибуната. Соколов седеше на масичка по-настрани в залата. Григорий, Константин и още десетина депутати отидоха при него.
— И така — започна Соколов. — Към кого се обръщаме?
Григорий отново се смути. Искаше му се да каже „Към света“. Но един войник се намеси.