— Благодаря ти!
— Надявам се да сте стояли у дома, доколкото е възможно. Все още е опасно по улиците. Ние опитваме да правим революция, но някои просто вилнеят.
— Почти не съм излизала. Чаках вести от теб.
— Как е нашето момченце?
Владимир спеше в ъгъла.
— Липсва му неговият татко.
Имаше предвид Григорий. Не той беше искал Владимир да го нарича „татко“, но прие хрумването на Катерина. Нямаше вероятност някога да видят Лев отново — нямаха вести от него вече близо три години — така че детето никога нямаше да узнае истината и навярно така беше по-добре.
— Съжалявам, че спи. Той обича да те вижда — каза Катерина.
— Ще говоря с него сутринта.
— Можеш да останеш тук? Прекрасно!
Григорий седна, а Катерина коленичи пред него и събу ботушите му.
— Изглеждаш уморен.
— Уморен съм.
— Да си лягаме. Късно е.
Започна да разкопчава куртката му, а Григорий се облегна назад и я остави.
— Генерал Хабалов се крие в Адмиралтейството — рече той. Бояхме се, че може да отвоюва железопътните гари, но той дори не опита.
— Защо?
Григорий сви рамене.
— От страх. Царят нареди на Иванов да тръгне срещу Петроград и да установи военна диктатура, обаче войниците на Иванов се разбунтуваха и походът беше отменен.
Катерина се свъси.
— Нима старите управляващи просто са се предали?
— Така изглежда. Странно, нали? Но явно няма да има контрареволюция.
Легнаха си — Григорий по бельо, а Катерина с рокля. Никога не се събличаше пред него. Може би смяташе, че трябва да скрие нещо. Това беше една от странностите й, които Григорий приемаше не без съжаление. Взе я в прегръдките си и я целуна. Когато проникна в нея, тя каза:
— Обичам те.
Григорий се почувства най-щастливият мъж на света.
По-късно Катерина сънливо попита:
— Какво ще стане после?
— Ще има учредително събрание след всеобщи, преки, тайни и равни избори. Дотогава Думата съставя временно правителство.
— Кой ще го оглави?
— Лвов.
Катерина се изправи в леглото.
— Княз? Защо?
— Нужно им е доверието на всички класи.
— Всички класи могат да вървят по дяволите! — Гневът я правеше още по-красива, лицето й поруменяваше, а очите й заблестяваха. — Работниците и войниците направиха революцията. За какво ни е доверието на други?
Същият въпрос по-рано тормозеше и Григорий, но отговорът го убеди, че така трябва.
— Нужно ни е фабрикантите отново да отворят предприятията си, търговците на едро отново да снабдяват града и магазинерите да заработят.
— Ами царят?
— Думата иска той да абдикира. Пратили са двама делегати в Псков да му предадат.
Катерина зяпна.
— Да абдикира? Царят? Та това е краят.
— Да.
— Възможно ли е?
— Не знам. Утре ще разберем.
VI
В петък разговорите в Екатерининската зала в Таврическия дворец протичаха безцелно. Две-три хиляди мъже и няколко жени се тълпяха в помещението и въздухът тежеше от тютюнев дим и смрадта на немитите войници. Чакаха да чуят какво ще предприеме царят.
Разговорите често бяха прекъсвани за съобщения. Някои не бяха важни — войник ставаше да каже, че батальонът му е създал комитет и е арестувал полковника. Друг път дори не бяха съобщения, а речи, в които се призоваваше за защита на революцията.
Но Григорий веднага разбра, че нещо различно се случва, когато един сивокос старшина се качи на трибуната с поаленяло лице и останал без дъх. Държеше лист хартия и призоваваше за тишина.
Бавно и на висок глас той заговори:
— Царят е подписал документ…
Овациите започнаха още след тези думи. Старшината извиси глас:
— … по силата на който се отказва от короната.
Овациите прераснаха в рев. Григорий беше във възторг. Нима наистина се беше случило? Нима мечтата се беше сбъднала?
Старшината вдигна ръка за тишина. Още не беше свършил.
— … и заради крехкото здраве на дванадесетгодишния си син Алексей той е посочил за наследник великия княз Михаил, по-младия брат на царя.
Аплодисментите се превърнаха в недоволни викове.
— Не! — изкрещя Григорий и гласът му се изгуби сред хилядите.
След няколко минути залата почна да утихва и тогава отвън се чу още по-могъщ рев. Тълпата в двора трябва да беше узнала същата новина и я приемаше със същото негодувание.