— Временното правителство не бива да приема това — каза Григорий на Константин.
— Съгласен съм. Да идем да им кажем.
Излязоха от залата на съвета и прекосиха двореца. Министрите от новосформираното правителство заседаваха в залата на стария временен комитет. Всъщност, правителството беше съставено от почти същите хора, доста обезпокоително. Вече обсъждаха изявлението на царя.
Павел Милюков, умерен политик с монокъл, стоеше прав. Той твърдеше, че монархията трябва да се запази като символ на легитимността.
— Глупости на търкалета — измърмори Григорий. Монархията символизираше некадърност, жестокост и разгром, но не и легитимност. За щастие, останалите бяха на същото мнение. Керенски, който сега беше министър на правосъдието, предложи да се каже на великия княз Михаил да откаже короната. За облекчение на Григорий, мнозинството прие предложението.
Керенски и княз Лвов бяха упълномощени да се срещнат незабавно с Михаил. Милюков погледна строго иззад монокъла и заяви:
— И аз трябва да отида с тях, за да представлявам малцинството!
Григорий смяташе, че тази глупава идея ще бъде отхвърлена, но министрите мекушаво приеха. В този момент той се изправи и без да се замисля, каза:
— А аз ще придружа министрите като наблюдател от страна на Петроградския съвет.
— Отлично, отлично — изнурено отговори Керенски.
Излязоха от двореца през една странична врата и се качиха в две лимузини Рено, които чакаха отвън. Бившият председател на Думата, удивително дебелият Михаил Родзянко, също дойде. Григорий не можеше да повярва, че това се случва с него. Той участваше в делегация, която отиваше да каже на един княз да откаже да стане цар. Преди по-малко от седмица Григорий позорно беше слязъл от масата по нареждане на поручик Кирилов.
Светът се променяше толкова бързо, че беше трудно да се върви в крачка.
Григорий никога не беше влизал в дома на богат благородник и сега имаше чувството, че попада в свят на сънищата. Огромната къща беше претъпкана с вещи. Накъдето и да погледнеше, виждаше разкошни вази, сложно украсени часовници, сребърни канделабри и скъпоценни украшения. Ако грабнеше някой златен съд и избягаше, можеше да го продаде за толкова пари, че да си купи къща — само дето сега никой не купуваше златни съдове. Всички искаха само хляб.
Княз Георгий Лвов, среброкос мъж с огромна бухнала брада явно не се впечатляваше от разкоша, нито пък се боеше от сериозността на задачата, ала всички останали изглеждаха нервни. Чакаха в салона, където от стените им се чумереха портретите на предците, и тътреха крака по дебелите килими.
Най-сетне великият княз Михаил се появи. Той беше преждевременно оплешивял човек на тридесет и осем години с малки мустачки. За изненада на Григорий се оказа, че князът е по-нервен от делегатите. Въпреки че беше вирнал високомерно глава, беше видимо срамежлив и смаян. Най-сетне събра смелост и попита:
— Какво имате да ми съобщите?
— Дойдохме да Ви помолим да не приемате короната — отговори княз Лвов.
— О, Боже — продума Михаил. Явно не знаеше какво да прави след това.
Керенски запази присъствие на духа. Той заговори ясно и твърдо:
— Народът на Петроград откликна гневно на решението на Негово царско величество. Вече огромен контингент войници се е насочил към Таврическия дворец. Ще има въстание и гражданска война, ако не обявим незабавно, че Вие отказвате да приемете короната.
— Божичко — рече меко Михаил.
„Великият княз не е твърде умен“, забеляза Григорий. „Защо ли се изненадвам? Ако тези хора бяха умни, нямаше да стигнат дотам да загубят короната на Русия.“ Милюков се намеси:
— Ваше царско височество, аз представлявам гледището на малцинството във временното правителство. По наше мнение монархията е единственият символ на властта, който народът приема.
Михаил се удиви още повече. „Последното, което му трябва, е възможността да избира“, рече си Григорий; „това само влошава нещата.“ Великият княз каза:
— Ще имате ли нещо против да разменя няколко думи с Родзянко насаме? Не, не си тръгвайте, ние ще се оттеглим в друга стая.
Когато нерешителният престолонаследник и дебелият председател излязоха, останалите заговориха тихо. Никой не се обърна към Григорий. Той беше единственият представител на работническата класа тук и долавяше, че другите малко се боят от него и основателно подозират, че джобовете на униформата му на старшина са пълни с оръжия и муниции.