Всички поздравиха и отпиха.
— Добре! Тате в Двете корони! Не допусках, че ще го доживея заключи Етел.
В свръхмодерната къща на Йосиф Вялов в Бъфало Лев Пешков си наля питие от барчето. Вече не пиеше водка. Като поживя с богатия си тъст, той разви вкус към шотландското уиски. Харесваше му да го пие по американски, с бучки лед.
На Лев не му беше приятно да живее с тъстовете. Би предпочел двамата с Олга да имат собствено жилище. Но Олга искаше да останат, а баща й плащаше за всичко. Докато не разполагаше със свои пари, Лев беше затворен тук.
Йосиф четеше вестник, а Лена шиеше. Лев вдигна чашата.
— Да живее революцията! — бодро рече той.
— Мери си приказките — отвърна Йосиф. — Революцията ще се отрази зле на бизнеса.
Влезе Олга.
— Скъпи, налей ми чаша шери, моля те — каза тя.
Лев потисна въздишката си. Олга обичаше да го кара да върши такива дреболии, а той не можеше да й откаже пред родителите й. Наля сладкото шери в малка чашка и й я поднесе, покланяйки се като келнер. Тя се усмихна сладко и не разбра иронията.
Лев отпи глътка уиски и се наслади на изгарящия му вкус.
— Мъчно ми е за горката царица и децата й. Какво ще правят? — каза госпожа Вялова.
— Няма да се учудя, ако тълпата избие всички — отговори Йосиф.
— Бедничките. Какво толкова е направил царят на революционерите, та да заслужи всичко това?
— Аз мога да отговоря — намеси се Лев. Знаеше, че трябва да премълчи, но не можа, особено след като уискито сгря вътрешностите му. — Когато бях на единадесет години, фабриката, където работеше майка ми, излезе на стачка.
Госпожа Вялова зацъка с език. Тя не вярваше в стачките.
— Полицията залови всички деца на стачниците. Никога няма да го забравя. Бях ужасен.
— Защо им е трябвало да правят подобно нещо? — попита госпожа Вялова.
— Полицаите набиха всички ни — отговори Лев. — С пръчки, по дупетата. За да дадат урок на родителите ни.
Госпожа Вялова пребледня. Тя не можеше да понася жестокости към деца или животни.
— Ето това направиха царят и неговият режим на мен, майко — довърши Лев и тракна бучките лед в чашата си. — Затова пия за революцията.
— Какво мислиш, Гас? — попита президентът Уилсън. — Ти си единственият човек тук, който наистина е бил в Петроград. Какво ще стане?
— Не ми е приятно да звуча като чиновник от Държавния департамент, но нещата могат да се развият в различни посоки — отговори Гас.
Президентът се разсмя. Намираха се в Овалния кабинет, Уилсън седеше зад писалището, а Гас стоеше пред него.
— Хайде — подкани го Уилсън. — Предположи. Ще излязат ли русите от войната или не? Това е най-важният въпрос тази година.
— Добре. Всички министри в новото правителство са от партии, в чиито имена се съдържат страховити думи като социалистическа или революционна, но всъщност са предприемачи и професионалисти от средната класа. Това, което те наистина искат, е буржоазна революция, която да им даде свободата да развият индустрията и търговията. Но народът иска хляб, мир и земя. Хляб за работниците, мир за войниците и земя за селяните. Нито едно от тези неща не е истински привлекателно за Лвов и Керенски. Следователно, за да отговоря на въпроса, мисля, че правителството на Лвов ще опита да постигне постепенна промяна. По-точно, ще продължи участието във войната. Но работниците няма да са доволни.
— И кой ще победи в крайна сметка?
Гас си спомни пътуването до Петербург и мъжа, който показа как се отлива локомотивно колело в мръсната и порутена леярна на Путиловия завод. По-късно Гас се беше натъкнал на същия човек в схватка с полицай заради едно момиче. Не можеше да си спомни името му, но и сега си го представяше — широките му рамене, силните му ръце с един отрязан пръст, и най-вече сините му очи, които гледаха пламенно и решително.
— Руският народ — отговори Гас. — Те ще победят накрая.
Двадесет и четвърта глава
Април 1917 година
I
В един мек пролетен ден Валтер се разхождаше с Моника из градината на дома на фон дер Хелбард в Берлин. Къщата беше голяма и градината беше просторна, с павилион за тенис, писта за боулинг, място за езда и детска площадка с люлки и пързалка. Валтер си спомни как е идвал тук като дете и градината му се е струвала рай. Днес обаче това не беше идилично място за игра. Всички коне, с изключение на най-старите, бяха реквизирани от армията. Пилци дращеха по плочите на терасата. Майката на Моника угояваше прасе в павилиона. На боулинга пасяха кози и се носеше мълва, че графинята лично ги дои.