Но старите дървета се раззеленяваха, слънцето грееше и Валтер се беше съблякъл по риза и жилетка и беше преметнал сакото си през рамо. Майка му би останала недоволна, че се е разсъблякъл толкова, но сега тя беше в къщата и клюкарстваше с графинята. Грета беше излязла да се разхожда с Валтер и Моника, обаче си измисли някакво извинение и ги остави сами — още нещо, което госпожа фон Улрих не би одобрила, поне на теория.
Моника имаше куче на име Пиер. Беше обикновен пудел с дълги крака, грациозен, с гъста и къдрава ръждивокафява козина и светлокафяви очи. Валтер не можеше да не си мисли, че кучето прилича малко на стопанката си, колкото и красива да бе тя.
Харесваше му как Моника се отнася с кучето. Не го глезеше, не го хранеше с огризки и не му говореше лигаво, както правеха някои момичета. Просто го оставяше да ходи подире й и от време на време му хвърляше една стара топка за тенис, за да й я донесе.
— Голямо разочарование от русите — каза тя.
Валтер кимна. Правителството на княз Лвов беше обявило, че русия ще продължи участието си във войната. Източният фронт на Германия нямаше да се облекчи и нямаше да има подкрепления за Франция. Войната щеше да продължи да се точи.
— Единствената ни надежда е правителството на Лвов да падне и мирната фракция да дойде на власт — отговори Валтер.
— Възможно ли е?
— Трудно е да се прецени. Левите революционери все още искат хляб, мир и земя. Правителството обеща демократични избори за учредително събрание. Но кой ще спечели?
Валтер взе една пръчка и я хвърли на Пиер. Кучето излетя сред нея и гордо я донесе. Валтер се наведе да го потупа по главата и когато се изправи, Моника стоеше много близо до него.
— Харесвам те, Валтер — каза тя, а кехлибарените й очи го гледаха открито. — Имам чувството, че винаги ще имаме за какво да говорим.
Валтер имаше същото чувство и знаеше, че ако опита да я целуне, тя ще му позволи.
Отстъпи назад и отговори:
— И аз те харесвам. Харесвам и кучето ти. — Засмя се, за да покаже, че се шегува.
Въпреки това виждаше, че Моника е наранена. Тя прехапа устна и се извърна. Беше проявила възможно най-голямата дързост, която можеше да си позволи едно добре възпитано момиче, а той я отблъскваше.
Продължиха да се разхождат. След дълго мълчание Моника Каза:
— Питам се каква ли е твоята тайна.
„Божичко“, рече си Валтер, „проницателна е.“
— Нямам тайни — излъга той. — А ти?
— Нищо, което си струва да се споделя. — Тя се пресегна и почисти нещо от рамото му. — Пчела.
— Твърде рано е за пчели.
— Може би и лятото ще дойде рано.
— Не е чак толкова топло.
Моника се престори, че потръпва.
— Прав си. Хладно е. Би ли ми донесъл нещо да се наметна? Ако отидеш в кухнята и помолиш прислужницата, тя ще намери.
— Разбира се.
Не беше хладно, но възпитаните мъже никога не отказваха подобни молби, колкото и да бяха капризни. Моника очевидно искаше да остане за малко сама. Валтер тръгна към къщата. Трябваше да я отблъсне, но му беше мъчно, че я наранява. Двамата наистина си подхождаха — майките им бяха съвършено прави — и очевидно Моника не можеше да разбере защо той продължава да я отблъсква.
Влезе в къщата и слезе по задните стълби в сутерена, където откри една възрастна камериерка с черна рокля и дантелена шапчица. Жената отиде да намери шал.
Валтер изчака в салона. Къщата беше обзаведена в модерния Югендщил, който слагаше край на обичания от неговите родители рококо и даваше предпочитание на добре осветените помещения в меки цветове. Салонът имаше колони, беше облицован в хладен сив мрамор и беше застлан със светъл килим.
На Валтер му се струваше, че Мод е на милиони километри от него, на друга планета. И в известен смисъл това беше истина, понеже предвоенният свят никога нямаше да се върне. Не беше виждал съпругата си и нямаше вести от нея вече от почти три години. Може би никога повече нямаше да я срещне. Макар образът й да не избледняваше в ума му — той никога нямаше да забрави страстта им — Валтер с притеснение беше установил, че вече не помни дребните подробности от времето с нея: как беше облечена, къде се намираха, когато се целуваха или се държаха за ръце или какво ядяха и пиеха и за какво разговаряха на всички онези безкрайно подобни лондонски увеселения. Понякога му минаваше мисълта, че войната в известен смисъл ги е развела. Но пропъждаше това хрумване — то беше срамно и нелоялно.