Прислужницата донесе жълт кашмирен шал. Валтер се върна при Моника, която седеше на един пън с Пиер в краката си. Валтер й подаде шала и тя обгърна раменете си с него. Цветът й подхождаше — караше очите й да блестят и кожата й да сияе.
Изразът на лицето й беше особен. Подаде му портфейл.
— Трябва да е паднал от сакото ти.
— О, благодаря.
Валтер прибра портфейла във вътрешния джоб на сакото, което още носеше провесено на рамото си.
— Да се връщаме в къщата — предложи Моника.
— Както искаш.
Настроението й се беше променило. Може би просто беше решила да се откаже от Валтер. Или беше станало нещо друго?
Плашеща мисъл мина през ума на Валтер. Портфейлът му наистина ли беше паднал? Или тя го беше измъкнала като джебчийка когато беше пропъдила онази съмнителна пчела от рамото му?
— Моника — подхвана той, спря и се обърна с лице към нея, — ти надзърна ли в портфейла ми?
— Ти каза, че нямаш тайни — отговори тя и се изчерви силно.
Трябва да беше видяла изрезката от вестник с текста „Лейди Мод винаги се облича по последната мода.“
— Крайно невъзпитано от твоя страна — ядосано каза Валтер. Ядосваше се преди всичко на себе си. Не трябваше да пази тази обвиняваща снимка. Щом Моника можеше да разбере значението й, значи и други можеха. И тогава той щеше да бъде опозорен и изхвърлен от армията. Можеха да го обвинят в измяна и да го хвърлят в затвора или дори да го застрелят.
Постъпил беше глупаво. Но знаеше, че няма да изхвърли снимката. Само това имаше от Мод.
Моника положи длан на ръката му.
— Никога през живота си не съм правила подобно нещо и се срамувам. Но трябва да разбереш, че бях отчаяна. Валтер, бих могла да се влюбя в теб така лесно и знам, че и ти би могъл да ме обикнеш — виждам го в очите ти и в усмивката ти, когато ме видиш. А ти нищо не ми каза! — Тя се просълзи. — Това направо ме влудяваше.
— Съжалявам за това. — Валтер вече не беше ядосан. Моника беше минала границите на приличието и беше разкрила сърцето си пред него. Много му беше мъчно за нея, мъчно му беше и за двама им.
— Просто трябваше да разбера защо продължаваш да се отвръщащ от мен. Сега, естествено, знам. Тя е красива. Дори малко прилича на мен. — Моника изтри сълзите си. — Намерила те е преди мен, това е всичко. — Взря се във Валтер с проницателните си лешникови очи. — Предполагам, че сте сгодени.
Валтер не можеше да лъже някого, който е бил толкова честен с него. Не знаеше какво да каже.
Моника отгатна причината за колебанието му.
— Боже мой! Женени сте, нали?
Това беше катастрофа.
— Ако някой друг разбере, ще съм в голяма беда.
— Знам.
— Надявам се, че мога да ти имам доверие?
— Как можеш да питаш? Ти си най-добрият мъж, когото съм срещала. Няма да направя нищо, което би ти навредило. Никога няма да кажа и една дума.
— Благодаря ти. Знам, че ще спазиш обещанието си.
Моника погледна настрани и пропъди сълзите си.
— Да влизаме.
В преддверието каза:
— Ти върви. Трябва да си наплискам лицето.
— Добре.
— Надявам се… — гласът й се задави в плач. — Надявам се тя да знае колко е щастлива — прошепна Моника. После се обърна и тихо влезе в някаква стая.
Валтер облече сакото си, овладя се и се качи по мраморното стълбище. Салонът беше издържан в същия ненатрапчив стил, в светло дърво и бледи синьо-зелени завеси. „Родителите на Моника имат по-добър вкус от моите“, реши той.
Майка му го погледна и начаса разбра, че нещо не е наред.
— Къде е Моника? — остро попита тя.
Валтер вдигна вежда. Не беше присъщо на майка му да задава въпроси, чийто отговор можеше да е „Отиде до тоалетната“. Очевидно беше напрегната.
— Ще се присъедини към нас след няколко минути — отговори той тихо.
— Погледни това — обади се Ото и размаха лист. — От кабинета на Цимерман току-що ми го пратиха за коментар. Онези руски революционери искат да минат през Германия. Що за нахалство! — Вече беше пийнал няколко чашки шнапс и се намираше в малко енергично настроение.
Валтер вежливо запита:
— Кои ще да са тези революционери, татко? — Всъщност не го беше грижа, но се радваше, че получи тема за разговор.