А дали щеше да спечели властта? Ако не, то Валтер си губеше времето.
Можа да измисли само един начин да подобри изгледите пред Ленин и напрегна ума си да направи нещо по въпроса.
Слезе от влака в Берлин и каза, че ще се върне при русите за остатъка от пътуването.
— Не се бавете — обади се някой. — Потегляме отново след час.
— Ще бързам — отговори Валтер. Влакът щеше да тръгне когато той каже, но русите не знаеха това.
Вагонът се намираше на един от резервните коловози на Потсдамската гара и на Валтер му трябваха само няколко минути пеш, за да стигне до външното министерство на „Вилхелмщрасе“ 76, в сърцето на стария Берлин. В просторния кабинет на баща му имаше грамадно махагоново писалище, портрет на кайзера и остъклен шкаф с колекцията на Ото, включително кремавата керамична фруктиера от осемнадесети век, която той купи при последното пътуване до Лондон. Както Валтер се беше надявал, Ото беше тук.
— Няма съмнение относно убежденията на Ленин — каза му той, докато пиеха кафе. — Казва, че са се отървали от последния символ на потисничеството, царя, без да променят руското общество. Работниците не успели да завземат властта: буржоазията още контролирала всичко. На всичко отгоре, по някаква причина Ленин лично мрази Керенски.
— А може ли да свали временното правителство?
Валтер безпомощно разпери ръце.
— Той е много интелигентен, решителен и роден водач. Никога не върши нищо друго, освен да работи. Болшевиките обаче са само поредната партийка сред онези десетина или повече, които се домогват до властта, и няма как да се прецени коя ще надделее.
— Следователно цялото това усилие може и да е било напразно.
— Освен ако не направим нещо да помогнем на болшевиките да спечелят.
— Например?
Валтер пое дълбоко дъх.
— Да им дадем пари.
— Какво? — Ото беше потресен. — Правителството на Германия да дава пари на социалисти революционери?
— Предлагам сто хиляди рубли като начало — спокойно отвърна Валтер. — За предпочитане в златни монети от по десет рубли, ако можеш да намериш.
— Кайзерът никога няма да се съгласи.
— Налага ли се да му казваме? Цимерман може да одобри по силата на министерския си пост.
— Той не би направил такова нещо.
— Сигурен ли си?
Ото дълго мълча, гледа Валтер и мисли.
Накрая каза:
— Ще го попитам.
IV
След три дни във влака русите напуснаха Германия. В Засниц, на морския бряг, си купиха билети за ферибота Кралица Виктоия, който да ги откара през Балтийско море към южния край на Швеция. Валтер пътуваше с тях. Плаването беше тежко и всички имаха морска болест с изключение на Ленин, Радек и Зиновиев, които ядно спореха за политика на палубата и явно не обръщаха внимание на неспокойното море.
Взеха нощния влак до Стокхолм, където кметът-социалист ги посрещна със закуска. Валтер си запази стая в Гранд Хотел с надеждата да намери писмо от Мод. Нямаше нищо.
Беше толкова разочарован, че му идеше да се хвърли в студената вода на залива. Единствената му възможност да се свърже с нея след почти три години и нищо не се получи. Беше ли получила писмото му въобще?
Тормозеха го неприятни фантазии. Дали все още го обичаше? Беше ли го забравила? Може би в живота й имаше друг мъж? Намираше се в пълно неведение.
Радек и добре облечените шведски социалисти заведоха Ленин — донякъде против волята му — до щанда за мъжка мода на универсалния магазин ПУБ. Подкованите му туристически обуща изчезнаха. Той се сдоби с палто с кадифена яка и нова шапка.
— Сега — заяви Радек — поне е облечен като някой, който да може да стои начело на хората си.
Същата вечер с падането на нощта русите отидоха на гарата, за да се натоварят на друг влак за Финландия. Валтер щеше да остави групата тук, но отиде с тях до гарата. Преди потеглянето на влака се срещна с Ленин.
Седяха в едно от купетата под мъждива електрическа светлина, която се отразяваше в плешивата глава на Ленин. Валтер бе напрегнат. Трябваше да се справи. Беше сигурен, че няма смисъл да моли Ленин. Той не можеше и да бъде заплашван. Само хладната логика би го убедила.