Валтер беше подготвил речта си.
— Германското правителство ви помага да се завърнете в родината си — каза той. — Вие сте наясно, че не го вършим поради благосклонност.
Ленин го прекъсна на отличен немски език.
— Вие смятате, че това ще бъде в ущърб на Русия! — изръмжа той.
Валтер не отрече:
— И все пак вие приехте помощта ни.
— В името на революцията! Това е единственият критерий за добро и лошо.
— Очаквах да го кажете.
Валтер носеше тежък куфар и шумно го пусна на пода на вагона.
— В двойното дъно на този куфар ще намерите сто хиляди рубли в банкноти и монети.
— Какво?
Ленин обикновено беше невъзмутим, но сега изглеждаше сащисан.
— За какво?
— За вас.
Ленин се засегна.
— Подкуп? — гневно запита той.
— Със сигурност не — отговори Валтер. — Не е необходимо да Ви подкупваме. Целите Ви са същите като нашите. Вие призовахте за отстраняване ва временното правителство и за край на войната.
— За какво тогава?
— За пропаганда. За да Ви улеснят да разпространявате посланието си. Това е посланието, което и ние бихме желали да разнесем. Мир между Германия и Русия.
— За да можете да спечелите своята капиталистическо-империалистическа война срещу Франция!
— Както вече казах, не Ви помагаме от благосклонност — а Вие и не бихте разчитал на това. Това е практическа политика и нищо повече. Засега интересите Ви съвпадат с нашите.
Ленин изглеждаше както когато Радек настояваше да му купи нови дрехи — не харесваше предложението, но не можеше да отрече, че е разумно.
Валтер каза:
— Ще Ви даваме приблизително същата сума веднъж месечно — разбира се, докато продължавате да се борите за мир.
Настъпи дълго мълчание.
Валтер продължи:
— Твърдите, че успехът на революцията е единственият критерий за добро и лошо. Щом е така, трябва да вземете парите.
На перона изсвири някаква свирка.
Валтер стана.
— Трябва да се разделим. Довиждане и успех.
Ленин погледна куфара на пода и не отговори, Валтер излезе от купето и слезе от влака.
Обърна се и погледна към прозореца на купето на Ленин. Почти очакваше прозорецът да се отвори и куфарът да изхвърчи от него.
Чу се още едно изсвирване. Вагоните се разтърсиха и потеглиха; влакът излезе от гарата, натоварен с Ленин, другите руски емигранти и парите.
Валтер извади кърпичката от вътрешния джоб на палтото си и обърса чело. Потеше се въпреки студа.
V
Валтер вървеше от гарата по крайбрежния булевард към Гранд Хотел. Беше тъмно и от Балтийско море духаше студен източен вятър. Трябваше да се радва — бе подкупил Ленин! Вместо това имаше усещането, че всичко е напразно. Освен това беше по-потиснат от обичайното от мълчанието на Мод. Имаше поне десет възможни причини да не му изпрати писмо. Не трябваше да си представя най-лошото. Ала той самият беше стигнал достатъчно близо до това да се влюби в Моника. Защо тогава и с Мод да не се случи нещо подобно? Не можеше да не си мисли, че тя го е забравила.
Реши тази вечер да се напие.
На рецепцията на хотела го очакваше машинописна бележка: „Моля, отбийте се в апартамент 201, където някой има съобщение за Вас“. Валтер предположи, че го очаква някой чиновник от външното министерство. Може да бяха променили мнението си относно подкрепата за Ленин. Ако беше така, то бяха закъснели.
Качи се по стълбите и почука на вратата на апартамент 201. Отвътре долетя приглушен глас на немски.
— Да?
— Валтер фон Улрих.
— Влезте, отворено е.
Валтер влезе и затвори вратата. Помещението беше осветено от свещи.
— Някой имал съобщение за мен? — обади се той и се взря в сумрака. Някаква фигура се надигна от стола. Беше жена, застанала с гръб към него. Нещо в нея накара сърцето му да прескочи един удар. Жената се обърна.
Беше Мод.
Валтер зяпна и застина.
— Здравей, Валтер — каза Мод.
После вече не можа да се овладее и се хвърли в прегръдките му.
Познатият й аромат изпълни ноздрите му. Целуна косите й и я погали по гърба. Не можеше да говори, понеже се боеше да не заплаче. Притискаше тялото й и едва успяваше да повярва, че наистина е тя, наистина я прегръща и я докосва — за това беше копнял до болка през последните три години. Мод вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи. Той се вгледа в лицето й, опивайки се от него. Беше същата, но някак по-различна — по-слаба, с най-фини бръчици под очите, каквито преди нямаше, ала с познатия пронизващ умен поглед.