За утеха си напомни, че живее като руски благородник, ако не и по-добре. Двамата с Олга разполагаха с отделно крило в огромната къща. Богатите американци не държаха толкова слуги, колкото русите, обаче къщите им бяха по-чисти и по-светли от петербургските дворци. Имаха модерни бани, хладилни сандъци, прахосмукачки, парно отопление. Храната беше добра. Вялов не споделяше любовта на руската аристокрация към шампанското, но на малката масичка винаги имаше уиски. А Лев притежаваше шест костюма.
Колчем се почувстваше потиснат от тираничния си тъст, Лев си припомняше старите времена в Петербург — стаята, която делеше с Григорий, евтината водка, тежкият черен хляб и яхнията от ряпа. Припомняше си какъв лукс му се е струвало човек да се вози на трамвай, вместо да ходи пеш навсякъде. Протегна крака в лимузината, погледна копринените си чорапи и лъснатите черни чепици и си рече, че трябва да е благодарен.
Вялов се качи в колата след него и потеглиха към брега. Леярната на Вялов беше като умален модел на Путиловия завод — същите порутени сгради със счупени прозорци, същите високи комини и черен дим, същите опърпани работници с мръсни лица. Лев посърна.
— Нарича се Металопреработващо предприятие на Бъфало, обаче произвежда само едно нещо — обясни Вялов. — Перки. — Колата мина през тесния вход. — Преди войната беше на загуба. Купих го и отрязах заплатите на работниците, за да продължи да върви. Напоследък работата потръгна. Имаме дълъг списък поръчки за витла за самолети и кораби и за вентилатори за двигателите на бронираните коли. Сега хората искат повишение на заплатите, но на мен ми е нужно да си върна част от вложенията, преди да почна да раздавам пари.
Лев се ужасяваше от мисълта да работи тук, обаче страхът му от Вялов беше по-силен, затова не искаше да се проваля. Реши, че няма той да е човекът, повишил заплатите на работниците.
Вялов го разведе из фабриката. На Лев му се щеше да не е облечен в смокинг. Но отвътре предприятието не беше като Путиловия завод. Беше много по-чисто. Наоколо не търчаха деца. Всичко с изключение на пещите работеше с електричество. В Русия дванадесет човека вдигаха с въже локомотивните котли, а тук електрически хаспел вдигаше грамадното корабно витло.
Вялов посочи един плешив мъж с якичка и вратовръзка под работния гащеризон.
— Това е твоят враг. Брайън Хол, секретар на тукашния клон на профсъюза.
Лев огледа Хол. Човекът фиксираше тежка преса, въртейки болт с дълъг гаечен ключ. Изглеждаше сприхав. Когато забеляза Лев и Вялов, ги огледа предизвикателно, сякаш се канеше да ги пита дали не замислят някакви неприятности.
Вялов се постара да надвика шума от разположения наблизо шмиргел.
— Хол, ела тук.
Хол не бързаше. Остави ключа в сандъчето с инструменти, избърса ръцете си с парцал и едва тогава приближи.
— Това е новият ти шеф, Лев Пешков.
— Здрасти — рече Хол и после отново се обърна към Вялов. — Тази сутрин излетя едно парче стомана и поряза лошо Питър Фишър по лицето. Трябваше да го закараме в болница.
— Съжалявам да го чуя — отговори Вялов. — Металообработването е опасно, но никой не е принуден да работи тук.
— Едва не попадна в окото му — тросна се Хол. — Трябва да носим очила.
— Откак съм тук, никой не си е загубил окото.
Хол бързо се ядоса.
— Трябва ли да чакаме някой да ослепее, преди да получим очила?
— Как иначе ще знам, че ви трябват?
— И никога да не е бил ограбван, човек си заключва къщата.
— Обаче сам плаща за това.
Хол кимна, като че не беше очаквал друг отговор и се върна при машината си с израз на изнурена мъдрост.
— Все искат нещо — обясни Вялов на Лев.
Лев разбираше, че тъстът му иска от него да е твърд. Е, той знаеше как се прави. Така се управляваха всички фабрики в Петроград.
Излязоха от фабриката и тръгнаха по авеню „Делауеър.“ Лев предполагаше, че се прибират у дома за вечеря. На Вялов не би му минало през ум да попита дали това устройва Лев. Той решаваше за всички.
Вкъщи Лев събу изцапаните във фабриката обуща и нахлузи бродираните чехли, подарени му от Олга за Коледа. После отиде в детската стая. Майката на Олга беше тук с Дейзи.
— Виж, Дейзи, татко ти е тук! — рече Лена.
Дъщеричката на Лев беше на година и два месеца и тъкмо прохождаше. Тръгна към него с олюляване и му се усмихна. После падна и заплака. Лев я вдигна и я целуна. Никога не беше проявявал и най-слаб интерес към бебета и деца, ала Дейзи плени сърцето му. Когато капризничеше, не искаше да спи и никой не можеше да я успокои, Лев я люлееше, говореше й сладки думи и пееше народни песни, докато очите й се затвореха, телцето й се отпуснеше и тя заспиваше в ръцете му.